Седя сред бездна. Взирам се в ръцете си. Ръцете, които не можаха да спасят жена ми, детето ми. Тя беше права. Нямах сили да понеса истината за втората жертва, сторена от Ео. Ео можеше да живее. Можеше да роди детето, което винаги сме искали. Това бъдеще не е достойно за нейното мълчание. Аз не бях достоен за него...
Усещам нещо дълбоко вътре в гърдите си - глуха, сурова болка. Сякаш в душата ми е зейнал мрак, докато тялото ми се стяга и се увива около скръбта. Чувствам се, сякаш тежа хиляди килограми. Раменете ми се прегърбват. Гърдите ми се стягат. Пръстите ми се свиват в юмрук. Странна ми е мисълта, че тези ръце са били с мен през цялото това време. Те помогнаха да дръпна глезените й. Те я погребаха в пръстта. Но те погребаха не само нея, нали?
Точно така. Те погребаха и друг живот. Нероден. Нашето дете - мъртво, преди да е живяло. А аз дори не знаех. Предадох ги и двамата. Видеото с усиления звук отново тръгва.
- Нося дете - казва тя на Дио върху ешафода. - Нося дете.
Повтарям го десетина пъти и усещам как се смалявам и потъвам в коридор от скръб.
Златните убиха не само нея. Убиха и онзи, който винаги съм искал да бъда - съпруг и баща. Да бях я спрял. Да не бях се цупил като дете, когато загубихме Лавъра, на нея нямаше да й хрумне да ме заведе в градината. Де да имах силата да се престоря, че загубата на Лавъра ни най-малко не ме притеснява!
Цялото семейство, което можех да имам. Жена. Синове. Дъщери. Внуци. Били са погубени още преди да ги има. Ео никога няма да прегърне нашата дъщеря. Никога няма да целуне сина ни, докато заспива, и да ми се усмихне, докато ръчичките му стискат моя пръст. От това семейство, което можеше да го има, съм останал само аз. Черна сянка на мъжа, който ми бе отредено да бъда.
Гневът се надига. Ние имахме шанс - и вече го няма. Всичко, което исках, вече го няма - заради мен и заради тях. Заради техните закони. Тяхната несправедливост. Тяхната жестокост. Те накараха една жена да избере за себе си и за нероденото си дете смъртта пред живота в робство. Всичко това - заради властта. Всичко това, за да запазят своя съвършен малък свят.
- Ти не бе достатъчно силен - казва Хармъни. - Сега достатъчно силен ли си, Пъклолазе?
Поглеждам я, докато сълзите прокарват топли пътечки надолу по лицето ми. Суровият й поглед, вперен в мен, се смекчава.
- И аз имах деца някога. Радиацията разяде вътрешностите им и дори не им дадоха болкоуспокояващи. Дори не поправиха теча. Казаха, че ресурсите не достигали. Мъжът ми просто седеше и ги гледаше как умират. Накрая и той си отиде от същото. Добър човек беше. Но добрите хора умират. За да ги освободим, за да ги защитим, ние трябва да бъдем диваци. Затова дай ми зло. Дай ми мрак. Кърваво проклятие, превърни ме в самия дявол, ако можем да донесем макар и най-бледия лъч светлина!
Изправям се и я обгръщам с ръце, докато си мисля за истинския ужас, пред който са изправени тези като нас. Действително ли бях забравил? Аз съм рожба на ада и твърде дълго се заседях в техния рай.
-Каквото пожелае Арес, ще го сторя!
-Плиний я е пратил тая кучка - изсъсква Чакала, докато жълтия лекар бавно отстранява изгорялата кожа от ръката му и отново нанася новорастящи култури. - Не са Синовете на Арес. Те не биха избили толкова много нисшеЦветни. В противоречие е с профила им. Сигурно е Плиний. Или Преторианците на Суверена под прикритие.
Светлините на преминаващите кораби проблясват през стъклото. Той изругава и крясва на прислугата си да затъмнят прозорците. Сивите ме доведоха тук, в частния му небостъргач, вместо в Цитаделата, както помолих. Мястото гъмжи от наемници. Той предпочита Сивите пред Обсидианите - освен онзи Опетнен, очевидно. Аз съм единственият друг Златен, което показва степента на неговото доверие. Името му несъмнено би привлякло толкова хрантутници, че цял град да населиш с тях, но той се чувства добре сам. Също както мен.
- Възможно ли е да е Виктра? - питам. - Тя не остана...
- Тя вече доказа лоялността си. Не би използвала бомба. Освен това е влюбена в теб. Не е била тя.
- Влюбена в мен? - питам слисано.
- Сляп си като Сините! - Той изсумтява, ала не казва нищо повече по въпроса. - Нашият съюз трябва да остане в тайна, докато не се махнем от тоя проклет спътник, което значи, че кракът ти не е стъпвал в оная кръчма. Ако на Плиний му бе известен размахът на нашите планове, щеше да действа по-радикално. Вярвам, че негова цел съм бил единствено аз. Затова ти ще се върнеш в Цитаделата. Ще се престориш, че нищо не е станало. Аз ще продължа да действам по своя план с главатарите на синдиката, а в края на Срещата ще откупя договора ти.