И в този момент техният свят ще се промени.
Обръщам се, за да си тръгна и да го оставя, но гласът му ме спира на вратата:
- Ти ми спаси живота. Само още един човек го е правил .Благодаря ти, Дароу.
- Кажи на новата си кожа да израства по-бързо. Не би желал да пропуснеш галатържеството за закриването.
Следващите три дни преминават в мъгла, мислите ми са обсебени от Ео и загубеното от нас. Не мога да избягам от скръбта. Тя ме мъчи дори и когато тренирам до смърт в спортната зала на имението. Не водя светски разговори. Страня от приятелите си .Нищо от това няма значение. Не и за мен. В присъствие на болката животът помръква. Теодора забелязва и се старае с всички сили да разведри киселото ми настроение, дори ми предлага да се развлека с Розите от Градината на Цитаделата.
- По-добре вие, домине, отколкото някой недодялан тип от Газовите гиганти - казва тя.
Вестта за бомбените атентати се разнася из цялата Цитадела, тя е водеща сред новините. Обществото го отиграва добре - излъчват действията на техните спасителни отряди. Разпространяват инструкции как да се справим с потенциална криза. Жълти психолози анализират Арес от екрана и заключават, че латентна сексуална травма на младини го кара да напада, за да поеме отново контрола над своя свят. Виолетови актьори и изпълнители събират пари за семействата, загубили близки. Самият Живак жертва три процента от личното си състояние за помощи. Обсидианови и Сиви командоси нападат астероидни бази, където „се обучават“ Синове на Арес. Сиви агенти - антитерористи, дават пресконференции и твърдят, че са задържали отговорните, вероятно Червени, които са открили в някаква мина или в бордеите на Луната.
Товa е фарс и Златните го разиграват тъй добре! Те се крият от камерите и го представят като борба на всички Цветове срещу Червените терористи. Тази борба не е на Златните. Тя е на цялото Общество. Нещо повече, Обществото побеждава, защото нашата жертвеност и покорство ни позволяват да просперираме. Чиста проба фъшкии, кърваво проклятие да ги стигне дано!
И все пак вината трябва да бъде хвърлена върху някого. Затова АрхиГубернаторът е привлечен да отговаря на запитвания относно това как се справя със ситуацията. Как Синовете са стигнали от Марс на Луната? - ще го попитат. Стършеловото гнездо на Златните се разжужава, както и очаквах, но въпреки това галатържествата продължават. Наблюдавам как Златните разиграват своите игрички на интриги и дипломация и търчат по празненства, конференции и срещи, недокоснати от мръсните игри с терористите. Те са закриляни, защитени от ужаса.
По-рано щеше да ме обезпокои, но сега те за мен са просто сенки. Сякаш вече са станали само спомен. Това настояще е нищо в сравнение с моето минало.
Докосвам със съжаление бомбата на гърдите си. Направена от Мики. Копие на пегаса, който носех в Института, приютил косата на Ео, той сега лежи на тайно място заедно с другите ми лични вещи. Трябва само да завъртя главата му и се превръща в бомба. Пръстенът, който ми дадоха, ще я задейства.
Отдръпвам се от приятелите си, от Виктра. Питала е Рок какво ми е. Зная, той ще отговори, че съм като вятъра - създание, податливо на приумици и настроения. Или нещо такова. Той се върти край мен, идва в покоите ми, когато вече съм си легнал, опитва да се боричка с мен в спортната зала. Но не мога да се усмихвам с него, да слушам как тихият му глас чете стихотворения, да обсъждам философски въпроси, дори да споделям шеги. Не мога да си позволя да му съчувствам, защото знам, че скоро ще е мъртъв. Опитвам се да го убия в сърцето си, преди да го убия от плът и кръв.
Мога ли да го добавя в списъка на вече пратените от мен в гроба?
Най-сетне намирам отговора привечер в деня на галатържеството, когато Теодора ми донася изгладените дрехи от перачницата. Тя не споменава нищо, което да ми напомни за Рок. Не ми предлага дълбоки мъдрости. Вместо това прави нещо, което никога не съм виждал да прави: грешка. Докато оставя униформата ми на един стол, бутва чаша с вино на съседната маса. Виното се разлива по ръкава на бялата ми униформа. Чувството, което се мярва в очите й, предизвиква у мен студени тръпки - ужас. Както сигурно сърна се взира в прииждащата въздушна кола. Тя излива поток от извинения, сякаш ще я ударя, ако не се извини. Трябва й време да се успокои, избликът на паниката да се разсее. Когато това се случва, тя сяда на пода и мълчаливо попипва униформата.
Не знам какво да правя. Стоя там неловко, после слагам ръка на рамото й да й кажа, че всичко е наред. Точно тогава тя избухва в плач и тежки ридания разтърсват крехките й рамена. Тя се дръпва от ръката ми и казва, че ще трябва да облека черно вместо бяло. Може и да не знае какво предстои, но го усеща в мен, във въздуха.