Докато другите улани се заиграват помежду си, вземат вани с микроабразия и се съветват със стилисти в подготовката си за галатържеството, аз с треперещи пръсти завързвам връзките на тежките си военни обувки. Никога не ме е бивало да спасявам приятелите си. Като че вечно им навличам беди. Убеден съм, че Севро е все още жив само защото е далече от мен. Фичнър постоянно се боеше, че ще убия сина му. Каза, че нишката на живота ми била толкова здрава, че протривала тази около нея. Сега, докато гледам така Теодора... това ми напомня колко крехки и сложни същества сме в действителност. Не знам защо тя се разплака. Някаква травма от миналото? Някакво усещане за предстоящото? Незнанието ми напомня за задълбочеността на хората около мен. Аз съм безмълвен и студен, но Рок е сърдечен... Той щеше да знае какво да каже.
Почуквам на вратата му няколко минути преди времето, когато свитата на Август трябва да потегли от вилата за Тържеството. Не получавам отговор. Отварям вратата и откривам приятеля си да седи на леглото, прихванал нежно старинна Книга за гръбчето. Щом вижда, че съм аз, гладките му черти се разтягат в усмивка.
- Помислих те за Такт, дошъл да ме врънка да ударим по никой и друг стим преди тържеството. Той вечно си мисли, че щом чета, значи не правя нищо. Няма по-голяма беда за интронерта от екстровертите. Особено онова говедо. Няма да мине много време и сам ще се закопае.
Изкисквам се насилено.
- Поне си признава пороците.
- Виждал ли си братята му? - пита Рок. Поклащам глава отрицателно. - Пред тях Такт е просто агънце.
- Кръвогадост! - изругавам и се облягам на касата на вратата. - Толкова ли са зле?
- Братя Рат? Ужас са! Ужасно богати. Ужасно талантливи. А основното им достойнство е способността им да прегрешават. В това са направо феноменални. - Рок се ухилва съзаклятнически. - Ако се вярва на мълвата - а аз обожавам мълвата, припомня ми за Байрон и Уайлд, - братята на Такт отворили бардак в Егия, като били четиринайсетгодишни! Заведение от класа, докато не почнали да предлагат... по-специфично ориентирани преживявания.
- И какво станало после?
- Погубени дъщери, синове. Оскърбления. Дуели. Мъртви наследници. Дългове. Отрова. - Той свива рамене. - Това е семейство Рат. Какво да очакваш от тия мизерници? Затова всички толкова се изненадаха, че Такт се е хванал с Железен Златен като теб - пояснява той. - Знаеш ли, братята му го подиграват, че стоял в сянката ти. Затова вечно е толкова жлъчен. Иска да е като теб, ама не може. И затова прибягва до обичайната си защита. - Той се мръщи. - Понякога ми се струва, че ти разбираш всички ни по-добре, отколкото самите ние разбираме себе си. Но пък друг път сякаш изобщо не те е грижа. - Не казвам нищо и Рок накланя глава към мен. - Какво има?
- Нищо.
- Ти не си от ония, дето нищо не става с тях. - Той оставя книгата на гърдите си и потупва края на леглото, канейки ме да вляза. - Седни, моля те.
- Дойдох, защото исках да ти се извиня - произнасям много бавно, докато присядам на ръба на леглото. - През последните месеци и особено последните няколко дни бях сдържан. Не мисля, че постъпвах честно спрямо теб. Та нали ти си най-верният ми приятел! Е, ти и Севро, но той не спира да ми праща странни снимки по нета.
- Пак ли еднорози?
Смея се.
- Мисля, че той има проблем.
Рок ме потупва по ръката.
- Благодаря ти. Но ти си като хрътка, която се извинява, задето маха с опашка. Ти винаги си сдържан, Дароу. Не си длъжен да се извиняваш, че си такъв, какъвто си - не и на мен.
- По-сдържаният може би?
- Може би - съгласява се той. - Всички ние си имаме свои вътрешни приливи и отливи. Те се надигат и спадат. - Свива рамене. - В действителност ние нямаме контрол над тях. Над нещата и хората, които ни вкарват в тази орбита, поне не толкова, колкото ни се ще да признаем. - Той ме поглежда продължително и набърчва замислено чело. - За Мустанга ли става въпрос? Знам, трудно ти бе да я напуснеш, каквото и да говореше по онова време. Трябва да я издириш, докато сме тук. Зная, че ти липсва.
- Не ми липсва.
- Лъжеш ти като разпран, бузите ти огън-плам!
- Сто пъти съм ти казвал, че не искам да говорим за нея!
- Добре де, добре. Значи се тревожиш, нали? За търга? – Той се умълчава, усмихва се и ме гледа. - Няма защо. Тоя въпрос го уредих. Ще наддавам за теб.
— Ти нямаш толкова пари - отсичам аз.
- Знаеш ли как се изръсват Феичките, за да направят свой длъжник Безподобен с моето потекло и връзки? С милиони! Ако трябва, мога да ида дори и при Живака. Той постоянно отпуска заеми на Златни. Важното е, че ще имам парите, дори и родителите ми да не ми помогнат. Затова хич да не те е грижа, братко. - Той ме смушва с крак. - Дом Марс все трябва нещо на значи, нали така?