- Благодаря ти - казвам, едвам изцеждам думите от гърлото си, неспособен да схвана напълно какво е сторил. И защо? Така си слага главата в торбата. Това го поставя под заплаха и ядосва родителите му. - Никой друг дори не ми е споменавал търга.
- Страх ги е, че лошият ти късмет е заразен. Знаеш как с. Той млъква и изчаква, защото ме познава добре. - Има и друго. Нали?
Тръсвам глава.
- Ти... - думите ми убягват. - Случва ли ти се да се чувстваш изгубен? - Въпросът увисва помежду ни, съкровен, неловък само от моя страна. Той не ми се присмива, както биха постъпили Такт и Фичнър, нито се почесва по топките като Севро, нито се подсмива, както сигурно би постъпил Касий нито мърка като Виктра. Не съм убеден как би постъпил Мустанга. Но Рок, въпреки своя Цвят и всичко онова, което го прави по-различен, бавно пъхва разделител в книгата и я оставя на нощното шкафче до леглото с балдахин, протака и оставя отговорът да назрее между нас. В него има покой, огромен и величествен, същия покой, който си спомням, че притежаваш и баща ми.
- Куин веднъж ми разказа една история. - Той ме изчаква да измрънкам недоволно при споменаването на история, и когато не го правя, тонът му става по-задълбочен и сериозен. - Някога, по времето на Старата Земя, имало два гълъба, много влюбени един в друг. Тогава отглеждали подобни животни, за да пренасят съобщения на големи разстояния. Тези двата се родили в една клетка, отгледани били от един и същи човек и в навечерието на голяма война в един и същи ден били продадени на двама различни купувачи. Разделени, гълъбите страдали, всеки се чувствал непълноценен без любимия. Господарите им ги водели надлъж и нашир и гълъбите се бояли, че никога вече няма да се намерят, защото започнали да осъзнават колко голям е светът и колко ужасни неща има в него. Месеци наред те разнасяли вести за своите господари, летели над бойните линии, стрелкали се из въздуха над мъжете, които се избивали за земя. Когато войната свършила, господарите им освободили гълъбите. Но никой от тях не знаел къде да отиде, никой не знаел какво да прави и затова всеки отлетял, у дома. И там отново се намерили, както им било отредено -да се завърнат у дома и да открият вместо миналото своето бъдеще. - Той внимателно сплита пръсти - учител, който е стигнал до най-същественото. - Та дали се чувствам изгубен? Непрекъснато. Когато Лея умря в Института... - Устните му леко се извиват надолу. - Озовах се в тъмен лес, ослепял и объркан като Данте пред Вергилий. Но Куин ми помогна. Нейният глас ме зовеше да изляза от скръбта. Тя стана моят дом. Както тя се изразява: „Домът ти не е там, откъдето си, а там, където намираш светлина, когато всичко помръкне“. - Той полага длан върху моята и я стисва. - Намери своя дом, Дароу. Той може и да не е в миналото. Но го открий и никога вече няма да си изгубен.
Винаги съм мислел за Ликос като за свой дом. За Ео като свой дом. Може би сега отивам там. Да я видя. Да умра и отново да намеря своя дом в Долината, с жена ми. Ала ако е вярно, защо не чувствам пълнота? Защо колкото повече се приближавам към нея, празнината в мен се разраства?
-Време е да тръгваме - казвам, докато ставам от леглото.
-Също толкова сигурно, колкото е че съм ти приятел... -Рок също се надига —... и ти ще се съвземеш от това. Ние - това не е положението ни в обществото. Ние сме си ние - сборът от извършеното от нас, онова, което искаме да извършим и хората, които държим близо до себе си. Ти си ми най-свидният приятел, Дароу. Имай го предвид. Без значение какво се случва, аз ще те пазя - точно както и ти би ме пазил, ако някога имам нужда.
Изненадвам го, като стисвам ръката му и я задържам за момент.
- Ти си добър човек, Рок. Твърде си добър за своя Цвят.
- Благодаря. - Той се взира с мен с присвити очи, когато пускам ръката му, и разглежда гънките на униформата си. -Нo какво точно искаш да кажеш?
- Мисля, че бихме могли да сме братя - казвам. - Ако живеехме друг живот.
- Защо ни е друг живот? - После той вижда автоматичната спринцовка в лявата ми длан. Ръцете му са твърде бавни да ме спрат, но очите му са достатъчно бързи - те се отварят широко в доверчив страх, като вярно куче, когато бавно го приспиват в скута на господаря му. Той не разбира, ала знае, че причина има, но въпреки това приижда страхът, предателството, което разбива сърцето ми на хиляди късчета.
Спринцовката пронизва шията на Рок и той бавно се свлича върху леглото, а очите му се затварят в унес. Когато се събуди, всички, с които и за които е работил през изминалите две години, ще бъдат мъртви. Ще си спомни какво съм му сторил, след като ми е казал, че съм най-близкият му приятеи Ще разбере, че съм знаел какво ще се случи на тържеството. И дори тази вечер да не умра, дори и да не открият по други причини, че аз съм заложил бомбата, спасяването на Рок означава че ще бъда разкрит. Няма връщане назад.