- Теодора! - изкрещявам, когато я виждам да зяпа някакъв Син младеж, все още вкопчен в своя операционен монитор с побелели от страх кокалчета на пръстите. - Влизай в кръвогадния модул! - Тя не слуша. Нито пък Синият се пуска. Тръгвам към тях точно когато сензорът за приближаване издава последен предупредителен сигнал.
Всичко забавя ход.
Лампите из залата пулсират в червено.
Скачам към Теодора и я обгръщам с ръце.
И изтребителят се врязва в средната линия на моя боен кораб.
Притиснал Теодора до гърдите си, аз съм отхвърлен на трийсет метра назад в командната зала и се блъсвам в метална стена. Бяла болка разкъсва лявата ми ръка по шевовете на заздравяващото счупване. Мракът ме зашлевява. Там танцуват светлини - отначало като звезди, после като виещите се линии на подетия от вятъра пясък.
Червена светлина прониква през клепачите ми. Нежна ръка подръпва дрехата ми.
Отварям очи. Обвил съм се около изкривен електрически стълб, а корабът се тресе и стене като древно умиращо чудовище, потъващо в дълбините. Стълбът яростно се клати и аз го усещам с корема си, докато изтребителят се врязва по средата ни и спира. Изкормва ни с бавна жестокост.
Някой крещи името ми. Звукът бавно се завръща.
Светлина облива командната зала, редуващи се отсенки на убийствено червено. Предупредителни сирени. Лебедовата песен на кораба. Крехките остарели ръце на Теодора ме теглят, все едно птица се мъчи да изправи повалена статуя. Челото ми кърви. Носът ми е счупен. Избърсвам парещата кръв от очите си и се преобръщам по гръб. Зад мен проблясва счупен монитор. Изцапан е с моята кръв. Дали е паднал върху мен? По него лежи лост и погледът ми се извръща към Теодора. Тя го е отместила. Но тя е толкова дребна! Теодора поема лицето ми в шепи.
-Станете. Домине, ако искате да живеете, трябва да станете! - Ръцете на старицата треперят от страх. - Моля ви, станете!
Вдигам се на крака, стенейки. Командирския ми спасителен модул го няма. Трябва да се е изстрелял при сблъсъка. Или с станало така, или са ме изоставили. Спасителният модул на Сините също се е катапултирал. Изплашеният Син се е превърнал в петно върху преградата. Теодора не може да откъсне очи от тази гледка. От сълзите те лъщят като стъклени.
-В моите покои има още един модул - промърморвам из. И тогава виждам защо Теодора трепери. Не от страх, а от болка. Кракът й се е откъснал и стърчи, килнат настрана като парче мокър строшен тебешир. Розовите не са предвидени да издържат на такива неща.
- Няма да оцелея, домине. Тръгвайте веднага.
Заставам на коляно и я премятам през рамо над здравата си ръка. Тя простенва ужасно, когато кракът й се измества под нея. Усещам тракането на зъбите й. И побягвам. Тичам през разрушената командна зала по коридорите на нивото на мостика към раната, убиваща кораба ми, и нахлувам сред хаос. Хора се тълпят из главните коридори, изоставили постовете и задълженията си, те търчат към спасителните модули и корабите за превоз на войски в предния хангар. Хора, които са се били за мен - електротехници, чистачи, войници, готвачи, камериери. Те така и няма да успеят да се спасят. Мнозина променят посоката си, щом ме съзират. Залитат напред, облягат се на мен, изпаднали в паника и подлудени от манията си да намерят спасение. Дърпат ме, пищят, молят се. Аз ги отблъсквам и губя по частица от сърцето си с всеки изоставен подире ми. Не мога да ги спася. Не мога. Един Оранжев сграбчва здравия крак на Теодора и Сив сержант, жена, започва да го удря по челото, докато той рухва на земята като камък.
- Дайте път! - изревава набитата Сива, изважда със замах пържачката си от тактическия кобур и я изстрелва във въздуха. Друг Сив се опомня или пък си мисли, че аз съм единственият му шанс да се измъкне от този смъртоносен капан, и започва да цепи хаоса редом с нея. Скоро още двама успяват да разчистят пътя с насочено оръжие.
С тяхна помощ стигам до апартамента си. Вратата се отваря със свистене при контакта с моята ДНК и влизаме. Сивите се шмугват след нас, прицелили пържачките си в трийсетте отчаяни нещастници, обкръжили входа. Вратата изсъсква, сякаш да се затвори, но една Обсидианова си пробива път през тълпата, набутва се в рамката и я препречва. Един Оранжев се присъединява към нея. После и един Син с нисш чин. Без колебание Сивата сержантка прострелва Обсидиановата в главата. Спътниците й гръмват Синия и Оранжевия и ги избутват от вратата, за да се затвори. Откъсвам очи от кръвта по пода и полагам Теодора на една от кушетките си.
- Домине, колко място има в спасителния модул? - пита ме Сивата сержантка, щом тръгвам към шлюза. Косата й е ниско подстригана по военному. Изпод яката върху загорялата й шия се подава татуировка. Ръцете ми хвръкват над контролната призма и с поредица от движения въвеждат парола.