- Седалките са четири. На вас се полагат две. Решете помежду си.
Ние сме шестима.
- Две? - пита студено сержантката.
- Но Розовата е робиня! - просъсква единият от Сивите.
- Пукната пapà не струва! - казва друг.
- Тя е моя робиня! - изръмжавам аз. - Подчинявайте се!
- Я се шлакай! - После не само чувам, а и усещам мълчанието и знам, че единият от тях се е прицелил в мен. Обръщам се бавно. Якият стар Сив не е глупак. Изтеглил се е от обсега ми. Нямам броня, разполагам само със своя бръснач. Може и да успея да го убия. Другите го питат какви ги върши, по дяволите.
- Аз съм свободен човек, домине. Аз трябва да се кача -казва Сивият с разтреперан глас. - Имам семейство. Мое право е да отлетя. - Той поглежда другарите си, облени от неприятната червена светлина на аварийните лампи. - Тя е само една курва. Нахална курва.
- Марсел, свали оръжието! - нарежда тъмнокожият ефрейтор. Погледът му е натежал от скръб за приятеля му. -Спомни си, дал си клетва. Ще теглим жребий.
- Не е честно! Та тя дори не може да има деца!
- А какво биха помислили сега твоите деца за теб? - питам аз.
Очите на Марсел се напълват със сълзи. Пържачката в тежката му длан затреперва. После се чува изстрел. Тялото му се вдървява и се свлича безжизнено на пода, когато куршумът от пържачката на жената сержант пробива главата му и се забива в металната преграда.
- Ще го решим по чин - заявява тя, докато прибира оръжието в кобура си.
Ако все още бях мъжът, когото Ео познаваше, щях да замръзна от ужас. Но онзи мъж вече го няма. Всеки ден жаля за кончината му. Все повече и повече забравям кой съм бил, какви мечти имах, какво обичах. Сега скръбта се е вцепенила. А аз продължавам напред, въпреки сянката, която тя хвърля над мен.
Магнитният шлюз щраква и спасителният модул се отваря. Вратата изсъсква и се вдига нагоре. Вземам Теодора от кушетката и я пристягам с ремъците на едната седалка. Те са твърде широки, предназначени са за Златни. После в търбуха на моя кораб на половин километър от нас се чува ужасен грохот. Запасите ни от торпеда се взривяват.
Изкуствената гравитация изчезва. Изчезват здравите стени. Чувството е коварно. Всичко се върти. Блъсвам се в пода на модула, а може би в тавана? Не зная. Налягането изтича от кораба. Някой повръща. Не го чувам, подушвам го. Крясвам на Сивите да влизат в модула. Сега там остава само един, с кротко, изпито лице, докато сержантката и ефрейторът се вмъкват в спасителния модул. Те се закопчават на седалките срещу мен. Задействам функцията „изстрелване“ и отдавам чест на Сивия, който остава. Той също ми отдава чест, горд и верен въпреки мълчанието, с което посреща последния си миг със зареян поглед, замислен за някоя своя младежка любов, за някой път, по който не е поел, и може би се чуди защо ли не се е родил Златен.
После вратата се затваря и той изчезва от моя свят.
Когато спасителният модул се откъсва от умиращия кораб, аз се забивам в седалката. Той се врязва в отломките, а после се включват инерциалните уреди, отново ставаме безтегловни и се отдалечаваме от мястото на нещастието. През илюминатора ни виждам своя боен кораб да изригва сини и червени пламъци. Преработеният хелий-3, задвижващ и двата кораба, се запалва покрай двигателите му и причинява верижна експлозия, която го разкъсва на парчета. Внезапно разбирам, че когато напуснах кораба, съм усетил не ударите на отломки в модула, а на хора. Моят екипаж. Стотици нисшеЦветни, разпръснати из Космоса.
Сивите седят срещу мен.
- Той имаше три дъщери - казва тъмнокожият ефрейтор и трепери, докато адреналинът спада. - Още две години и щеше да се пенсионира. А ти го гръмна в главата.
- След моя доклад тоя страхливец няма да получи и посмъртна пенсия за семейството си! - казва с насмешка жената сержант.
Ефрейторът примигва насреща й.
- Ледена кучка такава!
Думите им избледняват, заглушени от ударите на кръвта в ушите ми. Аз съм виновен. Аз наруших правилата в Института.Промених парадигмата и си мислех, че те няма да се приспособят. Че няма да променят стратегията си заради мен.
А сега съм загубил толкова много хора, че може и никога да не узная броя им.
Само за един миг жертвите са повече, отколкото за цяла година в Института, и смъртта им отвори черна дупка в душата ми.
Рок и Виктра ме приветстват по комуникаторите. Явно са проследили моя дейтапад и знаят, че съм спасен. Едва ги чувам. Гняв, гъст и зъл гняв се вихри в мен и кара ръцете ми да треперят, а сърцето да се блъска в гърдите ми.