Корабът на Карн продължава кой знае как да се носи из Космоса, след като разполовява моята команда - повреден, но не разрушен. Изправям се в модула и разкопчавам ремъците на седалката. В далечния край на спасителния модул е разположена тръбата катапулт, заредена със звездна Черупка - механизиран скафандър, предназначен да превърне човека в торпедо. Разработена е да изстрелва Златни на астероиди или планети, защото модулът не би оцелял след повторно навлизане в атмосфера. Но аз ще го използвам за отмъщение. Ще се изстрелям върху мостика на онова проклето копеле Белона.
Теодора още не се е свестила. Радвам се.
Нареждам на ефрейтора да ми помогне да надяна костюма. Две минути по-късно съм в металната черупка. Още две ми трябват, за да се скарам с компютъра за изчисленията, нужни да се пресече траекторията ми с тази на Карн, да разбия прозорците на командната им зала и да нахлуя вътре. Никога не съм чувал някой да го е правил. Дори не съм виждал някой да се опитва. Това е безумие. Но Карн ще си плати.
Започвам сам предстартовото броене.
Три... Неприятелският кораб нагло прелита на сто километра от мен. Прилича на тъмна змия със синя опашка и мостик вместо очи. Между нас сто спасителни модула блестят като рубини, запратени към слънцето. Две... Моля се, ако не оцелея, да открия Долината. Едно. Командните ми уреди се изключват и по шлема ми проблясва червено. Прокторите превземат компютъра ми и блокират моите команди.
- НЕ! - изревавам аз и гледам как корабът на Карн се стапя в черния мрак.
3. КРЪВ И ПИКОЧ
Осемстотин и трийсет мъже и жени. Осемстотин и трийсет убити заради една игра. Иска ми се никога да не бях научавал равносметката. Повтарям цифрата отново и отново па пътническата седалка в спасителния кораб, изпратен да ме откара обратно в Академията. Моите лейтенанти седят и не смеят да ме погледнат в очите. Дори и Рок не ме закача.
Инструкторите извадиха от строя кораба ми, преди да успея да се изстрелям. Казват, че така са ми спестили глупашка грешка. Маневрата била прибързана, безсмислена и неподобаваща на Златен Претор. Докато ме разпитваха по холото, аз се взирах безучастно в тях.
Стигаме в Академията в часовете на залеза според времевия цикъл на моя кораб. Мястото представлява голям, покрит с купол метален пристан в покрайнините на астероидно поле, обкръжено с докове за изтребители и бойни кораби. Повечето са заети. Приютил Академията и командването на средния сектор, той е един от кошерите на Обществените войски за средните планети Марс, Юпитер и Нептун, въпреки че обслужва и войските на други планети, когато орбитите им ги доближават до нас. Моите състуденти са гледали оттук, от спалните помещения. Както и много служители от Флотата и Безподобни, стълпили се тук за последните седмици на играта, за да наблюдават и купонясват.
Никой няма да спомене с цената на колко живота Карн е постигнал победата си. Но поражението ще е пречка за моята мисия. Синовете на Арес си имат шпиони. Те разполагат с хакери и куртизанки, за да крадат тайни. Флотилия бе онова, което си нямаха. И сега няма и да имат.
В дока никой не посреща нито мен, нито лейтенантите ми.
Червени и Кафяви се суетят и изпълняват заповедите на двама Виолетови и един Меден, които подготвят тържественото преддверие за отпразнуване Победата на Карн. Синьо и сребристо - цветовете на Дом Белона - украсяват подобните на пещери метални зали. Стените са окичени с герба на семейството му - орелът. Приготвили са му листенца от бели рози. Листенцата от червени рози са запазени за Триумфите -истинските победи, за които се пролива кръвта на Златните. Кръвта на осемстотин трийсет и трима нисшеЦветни няма значение. С нея се занимават чиновниците.
По време на обратния път към Консервата моите лейтенанти успяха да заспят. Аз - не. Такт и Виктра сега се препъват пред мен, вървят мълчаливо, сякаш не са се отърсили от дрямката. Въпреки натежалите ми рамене аз не копнея за сън. Зад кръвясалия ми поглед е натрупано разкаяние. Заспя ли, зная, че ще видя лицата на онези, които оставих да умрат в коридорите на кораба. Знам, че ще видя Ео. Днес не мога да застана лице в лице с нея.
Академията мирише на дезинфектант и на цветя. Листенцата от рози чакат в кошове, наредени отстрани. Канапите горе рециклират дъха ни и пречистват въздуха с неспирно жужене. Флуоресцентни лампи пикаят от тавана бледа светлина, сякаш за да ни напомнят, че това място не е за деца и фантазии. Светлината е сурова и студена досущ като мъжете и жените тук.
Рок върви редом с мен, макар и с мъртвешко изражение. Казвам му да поспи. Заслужил си го е.