-А ти какво заслужи? - пита ме той. - Не ден за цупене. Нe ден за самобичуване. От всичките улани ти си втори. Втори! Братко, защо не се гордееш с това?
- Не сега, Рок.
-Хайде стига! - продължава той. - Не победата изгражда човека - изграждат го пораженията му! Мислиш си, че нашите предци никога не са губили ли? Няма нужда да сумтиш и да пухтиш и да се превръщаш в едно от онези гръцки клишета! Стига си се надувал. Това беше само игра!
- Да не мислиш, че ми дреме за играта? - Завъртам се към него. - Загинаха хора!
- Те бяха избрали да посветят живота си на службата във флотата. Знаеха за опасността и загинаха за кауза.
- Каква кауза?
- Да поддържат нашето Общество силно.
Вторачвам се в него. Възможно ли е моят приятел, моят добродушен приятел да е толкова сляп? Какъв избор имаха тези хора? Те бяха мобилизирани. Тръсвам глава.
- Ти не разбираш нищичко, нали?
- Не разбирам, то е ясно. Ти никога не си се доверявал на никого. Нито на мен, нито на Севро. Виж как се отнасяше към Мустанга. Ти отпъждаш приятелите, сякаш са врагове.
Де да знаеше!
Заварвам градината изоставена. Разположена е на върха на Консервата - грамаден вестибюл от стъкло, пръст и зеленина, предназначен за убежище на войниците, уморени от флуоресцентното осветление. Умалени дървета се люлеят на симулацията на вятър. Събувам се, свалям чорапите си и въздъхвам, щом между пръстите ми се провира трева.
Лампите над дърветата греят като изкуствено слънце. Лежа под тях, после с пъшкане се насочвам към горещото изворче сред поляната. Синини, повечето - избледнели, са осеяли тялото ми като малки синьо-лилави езерца, обградени с жълтеещи пясъци. Водата облекчава болките ми. Здравата съм отслабнал, но съм жилав като струна на пиано. Ако ръката ми не беше счупена, бих казал, че съм по-здрав, отколкото в Института. Да се биеш в Академията, натъпкан с яйца и бекон, е къде-къде по-яко от полусуровото козе месо, което нагъвахме там.
Край басейна откривам разцъфналия хемант. Прихванал се е там, където водата не плиска. Това цвете е местно, марсианско - като мен, затова не го откъсвам. На подобно място погребах Ео. Погребах я сред изкуствената гора над мината Ликос, където за последно се любих с нея. Тогава бяхме мършави невинни създания. Как едно толкова крехко момиче като нея можеше да има такъв дух и да мечтае за свободата, когато толкова много силни духове се трудеха, забили поглед в земята и се бояха да вдигнат очи?
Креснах на Рок, че не ми пука за поражението. Ала ми пука и се чувствам виновен, че ме е грижа за това, когато цялата ми скръб трябва да е за погубения живот на толкова много хора. Но допреди днешния ден победата ме караше да се чувствам пълноценен, защото с всяка победа се приближавах до сбъдването на мечтата на Ео. Сега поражението ми открадна това. Днес аз я предадох.
И сякаш прочел мислите ми, дейтападът ме гъделичка по ръката. Обажда се Август. Изключвам тънкия като косъм монитор и затварям очи.
Думите му отекват в паметта ми: „Дори и да загубиш, дори да не можеш да грабнеш победата, не позволявай Белона да възтържествуват. Още една флотилия под техен контрол ще наклони везните на властта“.
Това беше дотук. Плувам във водата, ту задрямвам, ту се пробуждам, докато пръстите ми се набръчкват и ми доскучава. Не съм роден за тези мигове на покой. Излизам от водата, за да се облека. Не бива да карам Август да чака дълго. Време е да се изправя срещу стария лъв. А после да поспя може би. Ще ми се наложи да стоя и да гледам проклетата Победа на Карн, но след това ще се махна от това противно място и ще ме откарат обратно на Марс, а навярно и при Мустанга.
Дрехите ми ги няма. Бръснача ми - също.
И тогава долавям присъствието им.
Чувам тропането на военните им ботуши зад гърба ми. Те дишат шумно и възбудено. Четирима са, предполагам. Вдигам един камък от земята. Не. Обръщам се и виждам седмина, преградили единствения вход към градината. Всичките са Златни от Дом Белона. Всички - мои кръвни врагове.
Заедно с Белона идва Карн, току-що слязъл от кораба си. И неговото лице е изпито като моето, плещите му са може би един път и половина по-широки от моите. Той се извисява над мен - Обсидиан във всяко едно отношение, освен по рождение и по разум. Неговата смееща се уста се хили необичайно интелигентно. Той потърква с длан брадичката си с трапчинка, мускулестите му ръце сякаш са изваяни от шлифовано речно дърво. Има нещо ужасяващо да си в присъствието на човек, толкова едър, че усещаш вибрациите на гласа му с костите си.