— Знаем, че се движиш с тях — рече Русата коса. — Включително със стригоя Соня Карп.
Част от магията в татуировката ми бе да предпазва алхимиците да не издават информация за света на вампирите на непосветените. Съвсем буквално ние не можехме да го направим. Магията ни блокираше и не ни позволяваше да го сторим, дори и да искахме. След като тези типове вече знаеха за вампирите, татуировката нямаше да цензурира думите ми. Вместо това аз реших да си наложа автоцензура. Нещо ми подсказваше, че в случая неведението е най-добрата тактика.
— Вампирите не съществуват — заявих убедително. — Вижте, ако това е някаква шега…
— Ние знаем с какво се занимаваш — продължи Русата коса. — И вие не ги харесвате повече от нас. Тогава защо им помагате? Как е възможно вашата група толкова да се обърка и да забрави за първоначалната цел? Преди векове сме били едно цяло, обединени от идеята да заличим всички вампири от лицето на земята в името на светлината. Твоето братство е предало тази идея.
Понечих да възразя отново, когато забелязах нещо златно да проблясва в ухото на Джеф. Носеше малка обеца, представляваща миниатюрна златна сфера с тъмна точка в средата. Не можах да се сдържа.
— Обецата ти — заговорих. — Това е символът на слънцето — символът за златото. — И осъзнах, че това беше точно същият символ, който бе гравиран върху дръжката на меча, който взехме от алеята.
Той докосна обецата си и кимна.
— Ние не сме забравили нашата мисия — или нашата първоначална цел. Ние служим на светлината. Не на мрака, който крие вампирите.
Все още не бях показала с нищо, че вярвам в приказките им за вампирите.
— Вие сте тези, които миналата седмица нападнахте мен и приятелката ми на онази алея — обвиних ги.
Нито един от двамата не отрече.
— Твоята „приятелка“ е създание на мрака — рече Русата коса. — Не зная с каква магия е успяла да постигне настоящето си превъплъщение — да се преобрази така, че да прилича на другите вампири — но нас не може да ни заблуди. Тя е дяволско изчадие. Ще убие и теб и безброй други.
— Вие, момчета, сте луди — казах им. — Нищо от това, което казвате, няма смисъл.
— Само ни кажи къде е леговището й — заговори Джеф. — Знаем, че не е апартаментът в другия край на центъра. Наблюдавахме го и знаем, че не се е връщала там, след като се опитахме да я унищожим. Ако не искаш да ни съдействаш активно, то поне ни дай нужната информация. Тя ни е достатъчна, за да отървем света от този демон.
Наблюдаваме го. Апартаментът на Ейдриън. Полазиха ме студени тръпки. Откога шпионираха дома му? И докъде се простираше това наблюдение? Дали просто седяха в кола на улицата като пасивни наблюдатели, следящи заподозрян? Или разполагаха с високотехнологично оборудване? Улф ни бе предупредил да се пазим от преследвачи на обществените паркинги, но не и по домовете. Единствената ми слаба утеха беше, че те не знаеха за Кларънс. Явно наблюдението им не се простираше чак дотам, щом все още не бяха открили Соня. Но дали са следили мен? Знаеха ли кое училище посещавах?
Освен това думите им потвърждаваха ужасяващата реалност, за която дори не смеех да помисля. Тази реалност означаваше, че съществуваха сили, които бяха останали незабелязани за вездесъщите алхимици; сили, които саботираха целите ни.
Ловците на вампири бяха реалност.
С тази истина изскачаха стотици още по-ужасяващи въпроси. Какво означаваше това за света на мороите? Беше ли Джил в опасност?
А Ейдриън?
— Единственото, което смятам да направя, е да се обадя в полицията — осведомих ги. — Не зная кои сте вие, нито защо сте обсебени от приятелката ми, но нито една от нас двете не ви е сторила нищо. Вие сте дори още по-луди, отколкото ви смятах отначало, ако си въобразявате, че ще ви кажа къде е тя, така че да хукнете да я преследвате.
Тогава, и това си беше чист късмет, зърнах една патрулираща полицайка да върви надолу по улицата. Двамата до моята маса проследиха погледа ми и несъмнено отгатнаха намеренията ми. Щеше да бъде много лесно да я извикам. Ние не бяхме подали оплакване за нападението на алеята, но ако обвинях тези типове в преследване, със сигурност щяха да ги арестуват. Двамата се изправиха едновременно.
— Правиш ужасна грешка — предупреди ме Джеф. — Можели сме да изкореним това зло из основи още преди векове, ако групите ни са работели заедно. Първо стригоите, после мороите. Вашата заблуда и поддаването на тяхната поквара едва не са съсипали всичко. За щастие ние все още крачим по правия път. — Фактът, че той току-що бе назовал двете групи, бе достатъчно обезпокоителен. Тези типове определено бяха луди, но нямаше да е толкова страшно, ако говореха за вампирите с неясни, уклончиви термини. Използването на „морои“ и „стригои“ предполагаше обширни познания.