Анджелина се наведе напред със сключени ръце и дари Кларънс с толкова сладка усмивка, че наистина заприлича на ангел.
— Откъде знаете за тях? Кога за пръв път се сблъскахте с тях?
Отначало той изглеждаше твърде ужасен, за да отговори, но мисля, че милото й поведение го успокои.
— Ами, те, разбира се, убиха племенницата ми.
Всички знаехме, че Лий бе убил племенницата на Кларънс, но възрастният мъж не вярваше в това, както не вярваше, че синът му е мъртъв.
— Бяхте ли свидетел на убийството? — попита Анджелина. — Изобщо виждали ли сте ги някога?
— Не и когато Тамара умря. Не съм — призна мороят. Погледът му доби блуждаещо изражение, като че ли се вглеждаше в миналото. — Но аз зная какви признаци да търся. Виждате ли, попадал съм на тях много преди вас. Още по времето, когато живеех в Санта Крус. Както знаете, те обичат Калифорния и югозападната част на страната. Свързано е с манията им по слънцето.
— Какво се е случило в Санта Крус? — попита Дмитрий.
— Една група младежи от техните ме преследваше. Опитваха се да ме убият.
Останалите се спогледахме.
— Значи преследват и морои — заключи Еди и приближи към Джил.
Кларънс поклати глава.
— Обикновено не. Според Маркъс те предпочитат стригои. Тези бяха млади, недисциплинирани членове на техния орден, които действаха на своя глава, без знанието на началниците си. Предполагам, че някой подобен на тях е убил Тамара.
— Кой е Маркъс? — попитах аз.
— Маркъс Финч. Той ме спаси от тях преди няколко години. Отблъсна ги по време на нападението, а по-късно се свърза с ордена им, за да държат тези главорези по-далеч от мен. — Кларънс потрепери при спомена. — Не че аз останах там дълго след това. Взех Лий и заминах. Тогава се преместихме за кратко в Лос Анджелис.
— Този Маркъс — продължих да го разпитвам — пазител ли е бил?
— Човек. Тогава беше на твоята възраст. Знаеше всичко за ловците.
— Предполагам, че е знаел, след като се е свързал с тях — отбеляза Дмитрий замислено. — Но навярно е бил приятелски настроен към мороите, след като ти е помогнал?
— О, да — потвърди Кларънс. — Много.
Дмитрий ме погледна.
— Мислиш ли…
— Да — отвърнах, отгатнала въпроса му. — Ще видя дали ще можем да открием този Маркъс. Би било чудесно да получим информация от източника, а не от тези откачени воини. Всъщност смятам официално да докладвам за това.
— Аз също — каза Дмитрий.
Въпреки че Кларънс не беше експерт по ловците, както този тайнствен Маркъс, възрастният морой все още притежаваше значителна информация — информация, която никой от нас не искаше да чуе преди. Потвърди това, за което ние вече се бяхме досетили за ловците — „обожествяването на светлината“. Групата се е съсредоточила върху стригоите (засега) и всичките им преследвания са внимателно планирани и организирани. Разполагали с мрежа от последователи, които да следят и контролират по-младите членове на ордена — и тъкмо поради тази причина е била спряна онази разюздана шайка, преследвала Кларънс. От това, което Кларънс узнал, орденът се отнасял доста строго към набирането на нови членове, държал на дисциплината и опита.
Тъй като отпуснатото време на Анджелина изтичаше, трябваше по-бързо да приключим. На мен се падаше задачата да отведа Ейдриън у тях, защото решихме, че е по-добре да не рискуваме Дмитрий да бъде проследен при завръщането си обратно до дома на Кларънс. Освен това виждах, че Дмитрий няма търпение да задвижи нещата. Той искаше да организира заминаването на Соня и да се посъветва с пазителите — в случай че Джил трябва да бъде преместена. Лицето й отразяваше чувствата и на двете ни относно тази вероятна перспектива. И двете се бяхме привързали към „Амбъруд“.
Докато Дмитрий даваше последни инструкции на Еди, аз дръпнах настрани Соня, за да й кажа нещо насаме.
— Аз… мислих за нещо — споделих.
Тя ме изгледа внимателно, навярно четеше аурата ми и езика на тялото ми.
— Какво има? — попита.
— Ако искаш… ако наистина го искаш, можеш да ми вземеш кръвна проба.
Това бе огромна, огромна стъпка от моя страна. Дали бе нещо, което исках? Не, абсолютно не. Все още изпитвах същите инстинктивни страхове да дам от кръвта си на мороите, дори за научни цели. При все това, вчерашните събития — дори не толкова нападението на алеята — бяха започнали да ме карат да преосмисля възгледите си за света като цяло. Вампирите не бяха единствените чудовища в него. Те дори не бяха чудовища, особено в сравнение с тези ловци на вампири. Как бих могла да определям врага съобразно расата му? Все повече и повече се убеждавах, че човешките същества можеха да причинят зло не по-малко от вампирите и че вампирите бяха способни на добри дела. Имаха значение единствено нашите действия, а Соня и Дмитрий бяха благородни създания. Те се бореха да разрушат злото по принцип и колкото и да не желаех да им дам кръвта си, знаех, че съм длъжна да им помогна.