Соня разбираше каква жертва е това за мен. Лицето й остана спокойно — нямаше радостни изблици — и кимна сериозно.
— Нося си медицинския комплект. Мога да ти взема кръв, преди да тръгнеш, ако си сигурна, че го искаш.
Толкова скоро? Е, защо не. Беше по-добре да приключи по-бързо — особено след като Соня навярно скоро щеше да напусне града. Направихме го в кухнята, където изглеждаше по-хигиенично, отколкото в дневната. Соня не беше лекар, но явно бе преминала добро обучение, тъй като действията й не се отличаваха от тези на опитна медицинска сестра или лаборантка. Дезинфектанти, ръкавици, нова спринцовка. Всички необходими процедури бяха спазени и малко след като ловко заби спринцовката във вената, вече разполагаше с кръвната ми проба.
— Благодаря ти, Сидни — каза ми тя, докато ми подаваше антисептична лепенка. — Зная колко трудно е това за теб. Повярвай ми, наистина можеш да ни помогнеш.
— Искам да помогна — уверих я. — Наистина го искам.
Тя се усмихна.
— Зная. А ние се нуждаем от колкото се може повече помощ. След като бях една от тях… — Усмивката й помръкна. — Ами, вярвам повече от всякога, че това зло трябва да бъде спряно. Ти може да си ключът.
За секунда думите й ме изненадаха, че аз по някакъв начин бих могла да играя важна роля в борбата против злото и дори вероятно да помогна да бъде спряно. Тутакси тази мисъл бе изместена от един стар мой страх. Не. Не. Аз не бях специална. Не исках да бъда. Наистина бях направила голямо усилие заради вероятността, че бих могла да помогна, но със сигурност от това нямаше да излезе нищо.
Върнах се при останалите. Ейдриън и Джил водеха някакъв напрегнат разговор в ъгъла. Еди и Анджелина също разговаряха и аз я чух да казва:
— В училище ще прекарвам повече време с Джил, просто за всеки случай. Не можем да позволим тя да стане жертва на някой инцидент или сгрешена самоличност.
Еди кимна. Изглеждаше впечатлен от предложението й.
— Съгласен съм.
Удивително, помислих си.
Скоро след това потеглих с моите питомци и се насочих към центъра на града, за да оставя Ейдриън. Когато спрях пред сградата му, видях нещо, което накара ченето ми да увисне. Благоговение и изумление се преплитаха в мен. Това беше може би най-нескопосаното паркиране в живота ми — ударих рязко спирачка на Латето и изскочих от колата в секундата, когато извадих ключа от запалването. Останалите ме последваха след миг.
— Какво — промълвих задъхано — е това?
— О — сви нехайно рамене Ейдриън, — това е новата ми кола.
Пристъпих няколко крачки напред, сетне спрях, страхувайки се да приближа това чудо по същия начин, по който някои благоговеят пред кралските особи.
— Това е спортен форд мустанг от 1964 със сгъваем покрив — изхъхрих, осъзнавайки, че навярно очите ми всеки миг ще изхвръкнат от орбитите. Заобиколих това бижу на автомобилостроенето. — През тази година компанията е направила голяма промяна в модела и е увеличила размера, за да е в състояние да се конкурира с останалите високоскоростни коли на пазара. Виждате ли? Това е първият модел с вдлъбнати стопове и последният с печатната буква „Ф“ отпред, който се произвежда до 1974 година.
— За бога, що за цвят е това? — възкликна Еди.
— Пролетно жълто — отвърнахме в един глас двамата с Ейдриън.
— Аз бих го определил по-скоро като лимонено жълто — заяви Еди. — Може би не е зле да я пребоядисаш.
— Не! — изригнах. Захвърлих чантата си върху тревата и внимателно докоснах страничната броня на колата. Красивият нов мустанг на Брейдан внезапно ми се стори съвсем обикновен и невзрачен. — Очевидно боята е била освежена, но почти не се отличава от класическия цвят. — Какъв е моделът на двигателя? „С“, нали?