След като изчерпах всички възможности (и няколко пъти проверявах пощата си, за да видя дали Дона Стантън ми е отговорила), реших най-после да премина към домашните. Както винаги, бях свършила с всички задачи, с изключение на една.
Заданието на госпожа Теруилиджър.
Глупавата книга беше върху бюрото ми, зяпаше ме нахално, предизвиквайки ме да я отворя. Все още разполагах с няколко дни, преди да изтече срокът за правенето на магията, време, през което можех да отлагам. Все пак вече бях започнала да се примирявам с факта, че поставената ми задача нямаше да изчезне внезапно. Имайки предвид колко дълго време отнемаха някои от подготвителните стъпки в тази книга, може би беше най-добре да стисна очи и да се хвърля в мрака.
Изпълнена с решимост, взех книгата и се настаних в леглото. Отворих я на съдържанието и прехвърлих набързо някои от магиите, които бяхме прегледали заедно с госпожа Теруилиджър. Стомахът ми се сви при повечето от тях, всички инстинкти ми крещяха, че е грешно дори да ги чета. Магиите са за вампирите, не за хората.
Все още вярвах в истинността на това правило, но аналитичната част от ума ми не можеше да се сдържи да не си представи някои от тези заклинания за защита в различни ситуации. Също както при решението ми да дам кръв, последните събития ме бяха накарали да погледна по различен начин на света. Дали правенето на магии е нередно? Да. Но тази магия за ослепяване определено щеше да бъде много полезна при нападението на онази алея. Друга магия, която временно парализираше обекта, би могла да се приложи, ако исках да избягам от ловците в онова кафене. Разбира ‘се, тя действаше само половин минута, но това бе повече от достатъчно, за да избягам.
И така, без да спирам, продължих надолу по списъка. Всички бяха толкова нередни и при все това… толкова полезни. Ако не бях видяла как амулетът за изпепеляване, който бях направила, подпали стригоя, никога нямаше да повярвам, че всичко това е възможно. Но при всички случаи, те действаха.
Тутакси се скастрих за тази кощунствена мисъл. Нямах нужда от подобна сила. Подобно мислене бе накарало откачалки като Лиам да закопнеят да бъдат стригои. Макар че… наистина ли беше същото? Аз не исках безсмъртие. Не желаех да нараня другите. Просто исках да защитя себе си и тези, за които ме беше грижа. Улф имаше да ме научи на много неща, но превантивните му техники нямаше да помогнат, ако онези решителни ловци на вампири отново ни приклещят двете със Соня. А все повече ставаше ясно, че ловците са изпълнени с фанатична решителност.
Отново зачетох съдържанието, открих няколко магии, които биха могли да бъдат много полезни и напълно във възможностите ми да направя. Според госпожа Теруилиджър, притежавах отличен потенциал за магии, благодарение на вродения си талант (в което не вярвах напълно) и строгото обучение на алхимиците при отмерването на съставките и стриктното съобразяване с детайлите. Не ми беше трудно да преценя колко дълго време ще ми е нужно, за да направя някое от тези заклинания.
Въпросът беше кое да избера? За кое имах време?
Отговорът се оказа неочаквано лесен.
Имах време да направя всичките.
Глава 17
Колата на Ейдриън беше истинска мечта.
Когато седнах зад волана, едва не забравих да проверя за евентуален преследвач. Всъщност едва не забравих, че трябваше да отидем до школата на Улф, за да покажа на Ейдриън как да си служи със скоростния лост. Вместо това се опивах от равномерното мъркане на двигателя и уханието на кожа. След като излязохме от квартала на Ейдриън, едва се сдържах да не натисна докрай педала на газта, докато се движехме по оживените улици в центъра на Палм Спрингс. Колата крещеше да я пусна да се развихри по широк и прав път. Възхищавах се на мустанга на Брейдан, но този направо боготворях.
— Имам чувството, че съм се натресъл на любовна среща — отбеляза Ейдриън, след като поехме по магистралата. Не забелязах „опашка“, когато излязохме от центъра на града, което ме караше да се чувствам доста по-спокойно и в безопасност. Все едно ви се натрапвам. Ако пожелаеш да ме оставиш някъде, ще те разбера.
— Ъ?
Бях насочила цялото си внимание към увеличаване на скоростта на колата. Мустангът беше в удивителна форма. Повечето хора смятат, че класическите коли са скъпи. И те наистина са такива — ако са в добро състояние. По-голямата част обаче не са. Когато нещо е било изоставено години наред без никакви грижи, то неминуемо ще западне, затова толкова много стари коли отчаяно се нуждаеха от ремонт. Не и автомобилът на Ейдриън. За тази кола се бяха грижили съвестно през годините, редовно й бяха подменяни частите и навярно никога не бе напускала щата Калифорния — което означаваше, че не е изкарвала тежки зими. Това още повече увеличаваше цената й, което правеше още по-абсурдна покупката на Ейдриън, след като не можеше да я кара.