— Абсолютно не — заяви Стантън. Никакво колебание. Често решенията на алхимиците преминаваха през висшите нива в йерархията на организацията, дори когато ставаше дума за някой толкова високопоставен като нея. Категоричният й отказ бе знак в каква степен противоречеше молбата на Соня с всички принципи на алхимиците, след като не беше нужно да се съветва с никого. — Човешка кръвна проба е едно. Останалото, което тя предлага, не подлежи на обсъждане. Няма да позволя хора да бъдат използвани в тези експерименти, особено след като доказателствата сочат съвсем убедително, че вниманието им трябва да бъде съсредоточено върху предишните стригои — не върху нас. Освен това, нищо чудно това да е някакъв замисъл на мороите да се сдобият с повече от нашата кръв за лични нужди.
Аз лично не вярвах в последното, което Стантън каза и се опитах да намеря тактичен начин да го кажа.
— Соня изглеждаше искрено убедена, че това ще помогне да се защитим от стригоите. Тя просто изглежда не разбира принципното ни отношение.
— Естествено, че не го разбира — заяви Стантън пренебрежително. — Никой от тях не го разбира.
Двете се върнахме на темата за ловците на вампири. Алхимиците извършваха известни разследвания за всякакви признаци за наличието им в района. Тя не искаше аз да се впускам в собствено разследване, но бях длъжна незабавно да докладвам, ако науча нещо. Предполагаше, че Воините на светлината действат наблизо и след като откриела къде, алхимиците щели да се „справят“ с тях. Не бях съвсем сигурна какво означава това, но само тонът й бе достатъчен да се смръзна. Както Дона Стантън бе изтъкнала преди малко, ние не бяхме агресивно общество… макар че умеехме отлично да разрешаваме проблемите.
— О — казах аз, когато вече приключвахме разговора. — Открихте ли нещо за Маркъс Финч? — Опитвах се да открия мистериозния помощник, който според Кларънс му бе помогнал да избяга от ловците на вампири, ала не бях стигнала доникъде. Надявах се, че Стантън има повече връзки.
— Не, но продължаваме да търсим. — Замълча за миг. — Госпожице Сейдж… не мога да изразя достатъчно силно колко сме доволни от работата, която вършиш. Ти се натъкна на допълнителни усложнения, които не сме очаквали, но се справи блестящо с тях. Дори поведението ти в този конкретен случай с мороите заслужава изключителна похвала. Някой по-слабохарактерен би се поддал на молбата на Карп. Ти си отказала и се свърза с мен. Толкова съм горда, че реших да ти се доверя.
Усетих стягане в гърдите. Толкова горда. Не си спомнях кога за последен път някой бе казал, че се гордее с мен. Е, майка ми го казваше често, но никой, свързан с работата ми с алхимиците не го бе правил. През по-голямата част от живота си се бях надявала, че баща ми ще каже, че се гордее с мен. Накрая се отказах. Стантън едва ли можеше да се олицетвори с бащинската фигура, но думите й ме изпълниха с неочаквано щастие.
— Благодаря ви, госпожо — промълвих, когато най-сетне се окопитих достатъчно, за да отговоря.
— Продължавай все така — каза тя. — Когато мога, ще те изтегля от това място и ще ти осигуря пост, който не изисква толкова близки контакти с тях.
И ей така изведнъж светът ми се сгромоляса. Внезапно се почувствах виновна. Тя наистина ми даваше шанс, а ето че аз я мамех. В никакъв случай не приличах на Лиам, който бе готов да продаде душата си на стригоите, но и не бях служебно дистанцирана с моите подопечни. Уроци по кормуване. Съвместно празнуване на Деня на благодарността. Какво щеше да каже Стантън, ако знаеше за това? Бях измамница, къпеща се в слава, която не заслужаваше. Ако бях истински отдадена на делото на алхимиците, щях да променя живота си тук. Щях да прекъсна всякакви извънслужебни отношения с Джил и останалите. Дори нямаше да остана в „Амбъруд“ — щях да приема предложението да живея извън кампуса. Щях да идвам тук и да се виждам с групата само когато е абсолютно наложително.
Ако направех всички тези неща, тогава наистина щях да бъда достоен алхимик.
И, осъзнах, щях да бъда ужасно, безкрайно самотна.
— Благодаря ви, госпожо — пророних.
Това бе единственият възможен отговор за мен.
Глава 18
На закуската следващата сутрин Джил не се взираше възторжено в мен, което донякъде бе облекчение. Мика отново се бе появил и въпреки че не флиртуваха както доскоро, двамата бъбреха оживено за научния проект, който й бяха възложили. Еди и Анджелина също бяха потънали в разговор, като правеха планове за времето, когато щеше да свърши наказанието й. Докато говореха, сините й очи блестяха от щастие и аз осъзнах, че тя има сериозни чувства към него. Не само му се сваляше заради поредната бройка. Чудех се дали той го осъзнаваше.