Пот се лееше от Ейдриън, попиваше в ризата и косата му. Лицето му бе изпъстрено с розови петна. Бяха ми познати. Бях ги виждала върху кожата на Джил, когато бе принудена да играе физическо навън, много скоро се превръщаха в жестоки изгаряния. Скочих на крака.
— Хайде, трябва да се махнем от тук, преди да е станало по-лошо. Какво ти става?
Изражението му беше изненадващо безгрижно за някой, който всеки миг щеше да припадне.
— Струваше си. Изглеждаше… щастлива.
— Това е откачено — изпухтях.
— Не е най-откаченото нещо, което съм правил. — Той ми се усмихна и ме погледна. Очите му бяха леко разфокусирани, все едно виждаше и още нещо освен мен. — Какво означава малко лудост от време на време? Аз би трябвало да правя експерименти… защо да не изследвам кое е по-ярко: твоята аура или слънцето?
Начинът, по който ме гледаше и ми говореше, ме изнерви и аз си спомних какво ми бе казала Джил — как духът бавно подлудява тези, които владеят магията му. Ейдриън не ми приличаше на луд, но от него определено се излъчваше някакво смътно напрежение, в пълен контраст с обичайното му заядливо остроумие. Сякаш бе в плен на нещо съвсем различно. Припомних си онзи стих за съня и реалността.
— Хайде ела — повторих и му подадох ръка. — Не биваше да използваш духа. Трябва по-скоро да се махнем от тук.
Той пое ръката ми и се изправи, олюлявайки се на крака. Заля ме топла вълна и все едно ме прониза електрически ток, също както последния път, когато се докоснахме и погледите ни се преплетоха. За миг съзнанието ми бе обсебено от думите му, изречени преди малко: „Изглеждаше щастлива…“
Пропъдих всякакви сантименталности и побързах да го измъкна оттам, само за да установим, че механикът още не бе завършил прегледа. Поне в сервиза му Ейдриън можеше да получи чаша вода и да отдъхне в хладното помещение. Докато чакахме, изпратих есемес на Брейдан. „Закъснявам с час поради семейни проблеми. Съжалявам. Ще бъда там, колкото е възможно по-скоро.“ Телефонът ми изжужа трийсет секунди по-късно: „Това ни оставя само час за музея на текстила“.
— Няма достатъчно време — заяви Ейдриън безстрастно. Не бях осъзнала, че той чете през рамото ми. Преместих телефона си и изпратих на Брейдан есемес, в който му предлагах да се срещнем за ранна вечеря. Той ми отговори, че е съгласен.
— Отвратително — въздъхнах, като се погледнах в огледалото. Горещината определено си бе казала думата и аз изглеждах потна и изтощена.
— Не се тревожи за това — успокои ме Ейдриън. — След като той не забеляза колко беше разкошна в червената рокля, вероятно и сега няма да забележи нищо. — Поколеба се. — Не че има какво да се забелязва. Както винаги, ти си прекрасна.
Тъкмо се канех да го скастря, задето ми се подиграва, когато го погледнах и видях, че лицето му е напълно сериозно. Язвителният отговор застина на устните ми и аз побързах да отида да проверя какво става с колата, за да скрия пламналото си лице.
Автомонтьорът най-после бе привършил — не бе открил никакви проблеми — и двамата с Ейдриън се запътихме към центъра на града. Не спирах да му хвърлям притеснени погледи, страхувах се да не припадне.
— Престани да се тревожиш, Сейдж. Добре съм — успокои ме той. — Макар че… щях да се чувствам по-добре, ако можех да хапна сладолед или джелато. Дори ти трябва да признаеш, че няма да ни се отрази зле в тази жега.
Бих го признала, но нямаше да му доставя това удоволствие.
— Каква е тази твоя мания по замразените сладости? Защо все за тях мрънкаш?
— Защото се намираме в пустинята.
Не можех да оспоря логиката му. Пристигнахме пред апартамента му и аз се качих в моята кола. Преди да влезе в сградата, му напомних да пие вода и да си почине. После изтърсих това, което ме изгаряше отвътре.
— Благодаря ти за разходката край басейна. Като се изключи, че едва не получи слънчев удар, беше невероятно преживяване.
Той ми се ухили нахално.
— Може би в крайна сметка ще свикнеш с вампирската магия.
— Не — възразих машинално. — Никога няма да свикна.
Усмивката му тутакси се стопи.
— Разбира се, че не — промърмори. — До скоро.
Най-после успях да пристигна за вечерята. Бях избрала италиански ресторант, изпълнен с уханието на чесън и сирене. Брейдан седеше край една маса в ъгъла и отпиваше от чашата си с вода, понасяйки кръвнишките погледи на сервитьорката, която явно отдавна очакваше поръчката му. Настаних се срещу него и оставих ученическата си раница на пода.