Ако в същото време Джил не закима енергично, щях да реша, че се шегува.
— Еди? Еди ти купува дрехи?
— Не е ли много мило от негова страна? — въздъхна щастливо Анджелина.
Мило? Не, но разбирах защо Еди се е съгласил да го направи. Да купува прилични дрехи на Анджелина вероятно е последното нещо, което би желал да върши, но той би го направил. Като мен и той разбираше какво е отговорност. Сега вече започвах да разбирам защо Еди е отменил участието си в изследванията и защо е бил доста уклончив относно причините за отказа си.
Тутакси извадих мобилния си телефон и му позвъних. Както винаги, той отговори веднага. Бях сигурна, че през цялото време не се отдалечава на повече от три метра от телефона си.
— Здравей, Сидни. Радвам се, че си се върнала. — Кратка пауза. — Върнала си се, нали?
— Да, тук съм с Джил и Анджелина. Разбрах, че си отишъл на пазар.
— Не започвай и ти — изпъшка той. — Тъкмо влизам в стаята си.
— Искаш ли да се отбиеш насам за малко с покупките си? Колата ми трябва.
Последва моментно колебание.
— Имаш ли нещо против ти да дойдеш тук? Ако, разбира се, Джил е добре. Тя е добре, нали? Няма нужда от мен? Защото ако има…
— Тя е добре. — Общежитието му не беше далеч, но аз се надявах на една бърза дрямка. Въпреки това се улових, че се съгласявам, както винаги. — Добре. Да се срещнем във фоайето на общежитието след петнайсет минути, става ли?
— Звучи добре. Благодаря, Сидни.
— Еди ще дойде тук? — развълнува се Анджелина щом прекъснах връзката.
— Аз отивам при него.
Лицето й помръкна.
— О. Ами добре, предполагам, че няма значение, тъй като и без това съм затворена тук. Нямам търпение да съм свободна и отново да започна да тренирам. Бих искала да имам повече часове за практика насаме с него. — Не бях осъзнала колко отдадена е Анджелина на военното си обучение. Всъщност изглеждаше наистина развълнувана от перспективата.
Излязох от стаята им и се изненадах, когато установих, че Джил е зад мен, след като вратата се затвори.
— Сидни… съжалявам.
Изгледах я любопитно, чудейки се дали сега пък тя не бе направила нещо.
— За какво?
Тя посочи към вратата.
— Заради Анджелина. Трябваше да внимавам повече и да не й позволявам да се забърква в неприятности.
Потиснах усмивката си.
— Това не е твое задължение.
— Да, зная… — Тя сведе глава и част от дългата й коса се люшна напред. — Но все пак. Зная, че би трябвало да съм повече като теб. Вместо това, аз просто бях… сещаш се. Забавлявах се.
— Имаш право на това — заявих, опитвайки се да пренебрегна деликатния й намек за мен.
— При все това трябва да съм по-отговорна — настоя тя.
— Ти си отговорна — уверих я. — Особено в сравнение с Анджелина. — Семейството ми в Юта имаше котка, която навярно беше по-отговорна от Анджелина.
Лицето на Джил светна и аз я оставих, за да занеса куфара в стаята си. Пристигането на Анджелина и участието ми в арестуването на Кийт ми бяха извоювали правото на отделна стая в общежитието, нещо, което бе много ценно за мен. В стаята ми беше тихо и подредено. Моят идеален свят. Единственото място, останало незасегнато от хаоса в живота ми. Прилежно оправеното легло ме подканяше да се сгуша под завивките. По-точно ме умоляваше. Скоро, обещах аз. Надявам се.
Училището „Амбъруд“ бе разделено на три кампуса: източен (където бяха настанени момичетата), западен (запазен за момчетата) и централен (където се намираха всички административни сгради). През целия ден трите кампуса се обслужваха от вътрешна автобусна линия, макар че смелчаците, които не се плашеха от горещината, можеха да сноват пеша между тях. Обикновено температурите не ми влияеха, но днес ходенето ми се струваше доста тежка дейност. И така, качих се на автобуса до западния кампус и се опитах да остана будна.
Фоайето в мъжкото общежитие не се отличаваше от нашето — навън и навътре сновяха ученици, бързащи за някакви научни занимания или просто на път да се позабавляват през неделния ден. Озърнах се, но Еди още не беше дошъл.
— Здравей, Мелбърн.
Извърнах се и видях да приближава Трей Хуарес. Загорялото му лице бе озарено от широка усмивка. Също като мен и той беше ученик в последния клас и бе прихванал името Мелбърн от една от преподавателките ни, която изглежда не можеше да запомни Мелроуз. Честно, напоследък вече и аз започвах да се чудя коя съм.