Брейдан беше този, който й сложи край, при това малко по-рязко, отколкото бих очаквала.
— Аз… съжалявам — избъбри той и се извърна. — Не биваше да го правя.
— Защо не? — попитах. Не че копнеех чак толкова за целувката, но мястото изглеждаше идеално за тази цел: романтичен парк при залез-слънце.
— На обществено място сме. Предполагам, че донякъде е вулгарно. — Вулгарно? Не бях сигурна, че сме чак толкова сред обществото, след като наоколо нямаше никой, а ние бяхме скрити в сенките на дърветата. Брейдан въздъхна засрамено. — Предполагам, че просто изгубих контрол. Повече няма да се повтори.
— Всичко е наред — успокоих го.
Не ми приличаше на чак такава загуба на контрол, но какво ли знаех аз? Освен това се запитах дали малко загуба на контрол е чак толкова лошо нещо. Не беше ли тъкмо това в основата на страстта? И това също не знаех. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че тази целувка приличаше много на последната. Приятна, но не ме остави без дъх. Сърцето ми се сви. Нещо не беше наред с мен. Всички все ми повтаряха колко съм неумела в общуването. Дали това се разпростираше и до романтичните отношения? Нима съм толкова студена, че ще прекарам целия си живот, без да изпитам нищо?
Мисля, че Брейдан изтълкува погрешно обезсърченото ми мълчание, предполагайки, че съм разстроена от него. Изправи се и ми протегна ръка.
— Хей, хайде да отидем до магазина за чай, който е през една пресечка. Има изложба на творбите на местен художник, които мисля, че ще ти харесат. Освен това, чаят не е калоричен, нали? По-добре, отколкото десерт.
— Добре — съгласих се. Припомнянето на джелатото хич не ме развесели. В италианската сладкарница предлагаха с нар, което ми се струваше най-вкусното нещо на света. Когато се изправих, мобилният ми телефон иззвъня и стресна и двама ни.
— Ало?
— Сейдж? Аз съм.
Нямах причина да съм бясна на Ейдриън, не и след това, което бе направил за мен, но някак си се раздразних от прекъсването. Опитвах се тази вечер да бъде приятна и хубава за Брейдан, а Ейдриън объркваше всичко.
— Какво има? — попитах рязко.
— Още ли си в центъра? Трябва веднага да дойдеш при мен.
— Знаеш, че съм навън с Брейдан — отвърнах. Това вече беше доста нахално, дори за Ейдриън. — Не мога просто да зарежа всичко и да те забавлявам.
— Не става въпрос за мен. — Чак сега забелязах колко твърд и сериозен беше гласът му. Нещо се стегна в гърдите ми. — Отнася се за Соня. Изчезнала е.
Глава 19
— Нали щеше да напуска града? — напомних му.
— Не и до утре.
Той е прав, осъзнах. Когато говорих със Соня снощи, тя бе казала, че ще остане още два дни.
— Сигурен ли си, че наистина е изчезнала? — настоях. — Може би просто… е излязла навън.
— Беликов е тук и направо е откачил. Каза, че снощи не се е прибрала.
Едва не изтървах телефона. Снощи? Соня отсъства толкова дълго? Това беше преди близо двайсет и четири часа.
— Как така никой досега не е забелязал? — избухнах аз.
— Не зная — отвърна Ейдриън. — Може ли просто да дойдеш тук? Моля те, Сидни?
Бях безсилна, когато използваше малкото ми име. Това винаги придаваше още по-голяма сериозност на нещата, не че в случая имаше нужда. Соня. Нямаше я от двайсет и четири часа. Нищо чудно дори вече да не е жива, ако онези ненормалници с меча я бяха заловили.
Когато му казах, че трябва да тръгвам, върху лицето на Брейдан се изписа смесица от недоверие и разочарование.
— Но ти току-що… искам да кажа… — Рядко му се случваше да загуби дар слово.
— Съжалявам — изрекох искрено. — Особено след като закъснях и провалих посещението в музея. Но става дума за спешен случай в семейството.
— Изглежда в твоето семейство има ужасно много спешни случаи.
И представа нямаш колко много, помислих си. Вместо да го кажа, отново му се извиних.
— Наистина много съжалявам. Аз… — Едва не заявих, че ще се реванширам, но си спомних, че бях казала точно това, когато си тръгнах по-рано от бала за Хелоуин. Тази среща трябваше да изкупи вината ми от онази вечер. — Просто съжалявам.