Апартаментът на Ейдриън се намираше недалеч и аз спокойно можех да отида сама дотам, но тъй като вече се здрачаваше, Брейдан настоя да ме закара. Приех, без да протестирам.
— Брей! — възкликна Брейдан, когато спряхме пред жилищния блок. — Хубав мустанг.
— Да. Модел 1967-а — отвърнах машинално. — Страхотен двигател. На брат ми е. Отново го е преместил! Надявам се да не го е шофирал, нещо, което не бива да прави — леле! Какво е това?
Брейдан проследи втренчения ми поглед.
— Ягуар?
— Очевидно. — Лъскавата, черна кола беше паркирана пред мустанга на Ейдриън. — Но откъде се е взела?
Брейдан, естествено, нямаше отговор на този въпрос. След още извинения и обещание да се чуем, аз го оставих. Нямаше целувка на раздяла, не и след като той бе толкова разочарован от края на вечерта, а аз твърде разтревожена за Соня. Всъщност щом влязох в сградата напълно забравих за Брейдан. Имах по-големи грижи.
— На Кларънс е — рече Ейдриън, когато отвори вратата.
— Ъ? — изгледах го сепнато аз.
— Ягуарът. Предположих, че ще искаш да узнаеш. Дал го е на Беликов да го кара, след като Соня е тръгнала с наетата кола. — Отстъпи настрани и поклати потресено глава. — Можеш ли да повярваш, че е била заключена в гаража му през цялото време, докато живеех при него? Заяви, че бил забравил за колата! А аз бях принуден да пътувам с автобус!
При други обстоятелства щях да се засмея. Но когато видях лицето на Дмитрий, всякакво веселие в мен се изпари. Той кръстосваше стаята като животно в клетка. От всяка пора на съществото му се излъчваха тревога и безсилие.
— Аз съм идиот — промърмори пазителят. Не беше ясно дали говори на себе си, или на нас. — Снощи не разбрах, че я няма, а днес до обяд смятах, че е навън и се занимава с градината!
— Опита ли да й се обадиш на мобилния? — Знаех, че въпросът е глупав, но трябваше да започна с нещо логично.
— Да — кимна Дмитрий. — Никой не отговаря. Проверих два пъти, за да се уверя, че не е сменила часа на полета си, след това говорих с Михаил, за да разбера дали той знае нещо. Не знаеше. Единственото, което постигнах, бе да разтревожа и него.
— Би трябвало да се тревожи — измърморих, приседнала на ръба на дивана. — Нищо добро не може да се очаква от това. Знаем, че Воините са обсебени от Соня, а ето че тя е изчезнала, след като е излязла сама.
— Преди малко разбрах, че е идвала да се види с вас — додаде Дмитрий. Спря да кръстосва и погледът му обходи и двама ни. — Спомена ли къде отива?
— Не — поклатих глава. — Нещата не… приключиха добре между нас.
Дмитрий кимна.
— Ейдриън загатна подобно нещо.
Погледнах към Ейдриън и видях, че и на него, също както и на мен, не му се искаше да задълбава по темата.
— Имахме спор — призна мороят. — Тя се опита да накара Сидни да вземе участие в още експерименти, а Сидни отказа. Избухнах, когато Соня продължи да настоява и накрая тя просто си тръгна. Изобщо не каза къде отива.
Лицето на Дмитрий стана още по-мрачно.
— Значи всичко е могло да се случи. Може да е била похитена направо от улицата. Или да е отишла някъде и там да са я отвлекли.
Или би могла да е мъртва. Дмитрий говореше за нея с увереността, че още е жива, но аз не бях толкова сигурна. Ловците, които ни нападнаха на алеята, изглеждаха напълно решени да я убият веднага и на място. Щом не се бе прибрала миналата нощ, съществуваше голяма вероятност да са я открили. Двайсет и четири часа беше ужасно дълго време да държиш живо едно „създание на мрака“. Докато отново оглеждах изучаващо лицето на Дмитрий, разбрах, че той е наясно с всичко това. Просто се надяваше, че все още имаме шанс да направим нещо, че не сме безсилни.
Изпълнен с решимост, Дмитрий се отправи към вратата.
— Трябва да се обадя в полицията.
— Да докладваш за изчезнал човек? — попита Ейдриън.
— И това, но още по-важно е да се обяви колата за издирване. Ако Соня е била отвлечена… — Поколеба се, явно се опитваше да изтласка страха, който надничаше във всеки един от нас. — Добре. Ако са я скрили някъде, ще бъде доста трудно да я открием. Но е много по-трудно да се скрие кола, отколкото жена. Ако в полицията разполагат с описание на колата и тя се появи някъде, това може да е следа. — Понечи да отвори вратата, а сетне ни погледна. — Сигурни ли сте, че не си спомняте нищо друго, което Соня е казала? Нещо, което би могло да ни помогне?