— Изглежда разхвърляно — рече госпожа Теруилиджър. — Но смея да твърдя, че всичко е много добре организирано, дори по твоите стандарти.
При по-внимателно вглеждане установих, че е права. Всички растения и малки шишенца бяха обозначени с етикети и подредени по азбучен ред. Различните инструменти също бяха надписани, номерирани и сортирани по размер и материал. В средата на работилницата имаше голяма, каменна маса и аз оставих книгата върху нея, като внимавах да не отгърна страницата.
— Сега какво? — попитах.
— Сега ще изработиш и подготвиш магията — отвърна тя. — Колкото повече направиш сама, толкова по-силна ще е връзката ти със заклинанието. Разбира се, ела да ме потърсиш, ако се затрудниш с някои от съставките или указанията. Иначе, колкото по-силна и пълна е твоята концентрация в това, което правиш, толкова по-добре.
Посочи към коридора, от който бяхме дошли.
— Ние ще сме ей там. Ще забавлявам „брат ти“, тъй като трябва да направиш всичко това в пълно усамотение.
Притеснението ми се усили. Отначало бях възразила срещу желанието на Ейдриън да ме придружи, но сега предпочитах да е близо до мен.
— Поне не мога ли да получа чаша кафе?
Тя се засмя.
— По принцип, щях да удовлетворя желанието ти — особено, ако работата ти беше монотонна и ръчна като изработването на амулет или приготвянето на отвара. Но тъй като ще използваш ума си, магията ще действа много по-добре, ако мислите ти са ясни и чисти, неповлияни от никакви вещества, които биха въздействали върху душевното ти състояние.
— Боже, това ми звучи познато — промърмори Ейдриън.
— Добре тогава — примирих се, решена да бъда силна. — Вече трябва да започвам. Соня ме чака. — При условие, че още е жива, за да чака.
Госпожа Теруилиджър излезе, като ми заръча да я повикам, щом стигна до последния етап на магията. Ейдриън остана малко, за да поговори с мен.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Имам предвид, че от всичко, което зная за теб и алхимиците… ами, струва ми се, че не би искала да имаш нещо общо с това.
— Така е, не искам — съгласих се. — Както вече ти казах, то е против всичко, в което вярвам — срещу всичко, на което са ме учили. Затова не бива да казваш на никого. Нали чу пасивно-агресивната й забележка, че не съм се упражнявала? От известно време тя постоянно ми натяква, че трябва да усъвършенствам така наречените си магически умения, аз обаче не спирам да й отказвам… защото това е грешно. И така, по време на извънучебните ни занятия тя ми възлага да проучвам книги за магии с надеждата, че ще се науча чрез осмоза.
— Цялата работа е една бъркотия — поклати глава той. — Не бива да го правиш. Не бива да правиш нищо, което не искаш.
Усмихнах му се унило.
— Е, аз искам да намеря Соня. Така че трябва да го направя.
Той не отвърна на усмивката ми.
— Добре. Но аз ще съм оттатък — ще участвам в чаено парти с котките й или ще правя всичко, което тя си е наумила. Но имаш ли нужда от мен — викай. Поискаш ли да се махнеш ще си тръгнем. Ще те измъкна от тук на каквато и да е цена.
Нещо се стегна в гърдите ми и за миг целият свят се смали до зелените му очи.
— Благодаря ти.
Ейдриън излезе, а аз останах сама. Е, почти. Една от котките ми правеше компания — лъскавата и черната, с жълтите очи. Беше се излегнала върху една висока лавица и ме наблюдаваше любопитно, все едно се чудеше дали наистина ще се справя с това. Ставахме двама.
За миг не можех да помръдна. Щях доброволно да правя магия. Всички аргументи и възражения, с които се бях опълчвала на госпожа Теруилиджър, сега се разпиляха като пепел на вятъра. Започнах да треперя, не ми достигаше въздух. Тогава си помислих за Соня. Милата, смела Соня. Тя бе посветила толкова много енергия и време, за да направи това, което беше правилно. Как бих могла аз да сторя по-малко?