Бях толкова изтощена, че едва се сдържах да не се разплача. Исках да се отпусна в ръцете му и да се оставя да ме изведе оттук, както ми бе предложил по-рано.
— Това е проблемът. Аз не се провалям, но се боя, че сега и това ще се случи. Не зная какво е да се провалиш. И това ме ужасява. — Особено, когато животът на Соня зависи от мен.
Ейдриън се пресегна и пръстите му се плъзнаха по лилията върху страната ми.
— Тази вечер няма да ти се наложи да разбереш какво е провал, защото това няма да се случи. Можеш да се справиш. А аз ще бъда тук с теб толкова дълго, колкото е нужно, ясно?
Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.
— Ясно.
След като той излезе се върнах на стола. Опитах се да не обръщам внимание на умората обзела тялото и ума ми. Замислих се за думите на Ейдриън, че няма да се проваля. Замислих се и за вярата му в мен. И което бе най-важно, замислих се за Соня. За това колко отчаяно исках да й помогна.
Всички тези неща клокочеха в мен, докато се взирах във водата, кристалночиста, с изключение на косъма, който плуваше на повърхността й. Една червена линия сред цялото това сребро. Беше като искра от огън, искра, която ставаше все по-ярка и по-ярка пред очите ми, докато доби по-определена форма — кръг с ясно очертани прави линии, които се излъчваха от него. Слънце, осъзнах. Някой бе нарисувал оранжево слънце върху парче шперплат и го бе закачил върху телена ограда. Дори върху това лошо подобие на платно художникът се бе постарал да нарисува много внимателно слънцето и стилизираните лъчи с еднакви дължини. Самата ограда беше грозна, каквито опасваха заводите и складовете. В единия й край бе окачено нещо, което приличаше на електрическа разпределителна кутия. Земята беше кафява и наоколо бе пусто и голо, но в далечината се виждаха планини, което ми подсказваше, че пейзажът е част от огромния район около Палм Спрингс. Приличаше на мястото, където живееше Улф — извън града и далеч от всякаква красива зеленина. През оградата, зад рисунката на слънцето, зърнах голяма постройка, разпростряна на голяма площ…
— Оу!
Видението изчезна и главата ми удари пода. Бях паднала от стола.
Успях да седна, но това бе всичко, което можах да направя. Светът се въртеше и въпреки празния ми стомах, ми се повдигаше. Не зная колко време бе изминало — три секунди или три часа — чух гласове и стъпки. Силни ръце се обвиха около мен и Ейдриън ми помогна да се изправя на крака. Вкопчих се в ръба на масата, а той вдигна стола и ме настани да седна. Госпожа Теруилиджър бутна настрани сребърната чиния и я замени с обикновена порцеланова чиния, пълна със сирене и крекери. Блюдото бе допълнено от чаша с портокалов сок.
— Ето — рече по-възрастната жена, — изяж това. Ще се почувстваш по-добре.
Бях толкова объркана и отпаднала, че дори не се поколебах. Ядох и пих, все едно не се бях хранила цяла седмица, докато Ейдриън и госпожа Теруилиджър чакаха търпеливо. Чак след като почти бях облизала чинията до троха, осъзнах какво съм погълнала току-що.
— Датско сирене и портокалов сок? — изпъшках. — Това е прекалено много мазнина и захар за този час на нощта.
— Радвам се, че нямаш трайни увреждания — подсмихна се Ейдриън.
— Ще трябва да свикнеш с това, ако смяташ по-често да използваш магията — рече госпожа Теруилиджър. — Заклинанията са доста изтощителни. Не е необичайно след това да ти падне кръвната захар. Портокаловият сок ще се превърне в най-добрият ти приятел.
— Никога няма да свикна с това, след като няма да… — Ахнах, когато в съзнанието ми се завърнаха образите, които бях видяла върху сребърната чиния. — Соня! Мисля, че видях къде се намира. — Описах им какво съм видяла, макар че никой от нас нямаше представа къде би могло да се намира това място.
— Сигурна ли си, че е приличало на обикновено слънце? С лъчи? — попита Ейдриън. — Защото аз мислех, че ловците използват стария символ на алхимиците — кръг с точка в средата.
— Така е, но това определено беше… О, боже! — Погледнах Ейдриън. — Трябва да се върна в „Амбъруд“. Веднага.