— Здравей, Трей — поздравих го на свой ред. Трей беше истинска футболна звезда в училището, но също така и много умен, без значение колко усилено се опитваше да го скрие. В резултат ние се разбирахме добре, а моята помощ във възстановяването на статута му на спортист през последния месец ме издигна много бързо в очите му. На рамото му висеше раница.
— Да не би най-после да си решил да свършиш писмената си работа по химия?
— Да — кимна той. — Аз и половината от мажоретките на отбора ми. Искаш ли да се присъединиш към нас?
Завъртях очи.
— Някак си изпитвам дълбоки съмнения, че ще има много усилени учебни занимания. Освен това имам среща с Еди.
Трей сви нехайно рамене и отметна кичур коса, паднал върху очите му.
— Ти губиш. Ще се видим утре. — Измина няколко крачки, сетне се извърна и погледна към мен. — Хей, излизаш ли с някого?
Понечих да отвърна отрицателно, сетне ме осени една паническа мисъл. Имах навика да приемам нещата твърде буквално. Кристин и Джулия, приятелките ми в училище, постоянно се опитваха да ме обучат на тънкостите на светския живот в училище. Едно от основните им правила е, че хората невинаги казват това, което мислят — особено що се отнася до любовните дела.
— Да не би… да не би да ме каниш на среща? — шашнах се аз. Това бе последното, от което се нуждаех в момента. Как трябваше да отговоря? Дали да се съглася? Или да откажа? Нямах представа, че помощта ми в подготовката на домашните му по химия може да доведе до подобно привличане. Май трябваше да го оставя да се оправя сам.
Трей изглеждаше не по-малко шашнат от мен.
— Какво? Не. Разбира се, че не.
— Слава богу — отдъхнах си. Харесвах Трей, но нямах желание да се срещам с него, нито пък да се напъвам да измислям кой е най-уместния начин да му откажа.
Той ме изгледа накриво.
— Няма нужда да изглеждаш чак толкова облекчена.
— Извинявай — изломотих, опитвайки се да прикрия смущението си. — Защо питаш?
— Защото познавам едно момче, което смятам, че е идеално за теб. Направо съм сигурен, че е твоята сродна душа.
Сега бяхме на познат терен: логика срещу липса на логика.
— Не вярвам в сродните души — отсякох. — Статически е необосновано, че в целия свят съществува само една идеална личност за теб. — И все пак, само за частица от секундата, ми се искаше да е възможно. Би било хубаво да има някой, който да разбира някои от нещата, които щъкаха из главата ми.
Трей подбели очи.
— Добре. Не е сродна душа. Какво ще кажеш за някого, с когото би могла да излизаш от време на време и да си прекарваш готино?
Поклатих глава.
— Нямам време за подобни неща. — И наистина нямах. Да се грижа всичко да е наред в групата и да се преструвам на ученичка, беше работа, която запълваше цялото ми време.
— Казвам ти — ще го харесаш. Той посещава държавно училище и наскоро започна работа в „Спенсърс“. — „Спенсърс“ беше кафене, където работеше Трей, което бе добре дошло за мен, тъй като се ползвах с отстъпки за кафето. — Онзи ден говореше нещо за аеробното и ънаеробното дишане и аз си помислих: „На кого ми напомня този? На Мелбърн“.
— Казва се анаеробно дишане — поправих го. — А и това все още не означава, че имам време. Съжалявам. — Трябва да призная, че бях доста заинтригувана как двама продавачи на кафе ще заговорят на подобна тема, но реших, че е по-добре да не окуражавам Трей.
— Добре — примири се той. — После да не кажеш, че никога не съм се опитвал да ти помогна.
— Не бих си го и помислила — уверих го. — Хей, ето го и Еди.
Ясен знак, че трябва да вървя.
— До скоро, приятели. — Трей изкозирува с насмешка на двама ни с Еди. — Не забравяй предложението ми, ако искаш да си прекараш вълнуващо с някого, Мелбърн.
Трей си тръгна, а Еди ме изгледа смаяно.
— Да не би Трей да те канеше на среща?
— Не. Просто имал някакъв нов колега, с когото иска да ме запознае.
— Може би идеята не е съвсем лоша.
— Идеята е ужасна. Да излезем навън.
На пустинната жега изглежда не й пукаше, че е октомври и аз се запътих към една пейка, поставена точно до измазаните с хоросан стени на общежитието. Частичната сянка от палмовите дървета наблизо предлагаше малко хладина в жегата. Повечето от хората наоколо се кълняха, че температурите много скоро щели да паднат, но аз не забелязвах никакъв признак на промяна. Еди ми подаде ключовете на колата и торбата с покупките от местния супермаркет.