Когато пристигнах, атмосферата в апартамента на Ейдриън бе заредена с напрежение. Дмитрий, Еди и Анджелина бяха изнервени, вероятно защото бяха изолирани от акцията. Изненадващо, Ейдриън също изглеждаше разстроен, макар че не можех да си обясня защо. Джил го следеше със загрижен поглед и двамата продължиха да се взират един в друг. Несъмнено си разменяха чрез връзката неуловими за другите съобщения. Най-после той отклони очи, все едно слагаше край на разговора. Джил въздъхна и отиде в кухнята при другите.
Започнах да говоря с Ейдриън, но Еди ми махна с ръка да отида при него.
— Тъкмо обсъждаме дали да ти дадем оръжие, или не — каза ми той.
— Е, отговорът е „не“ — незабавно го отрязах. — Забрави ли, че ще ми завържат очите. Мислиш ли, че няма да ме претърсят и за оръжие?
— Все трябва да има някакъв начин — намеси се Дмитрий. Понеже бяхме в стая с климатик, той беше с дългото си кожено палто. — Не мога да ти позволя да отидеш съвсем беззащитна.
— Не съм изложена на опасност. — Имах чувството, че цял ден повтарям едно и също. — Те може да са откачени, но Трей каза, че ако дадат думата си, държат на нея.
— Соня обаче няма такива гаранции — изтъкна Дмитрий.
— Никакво оръжие няма да ми помогне да я спася — припомних му. — Освен способността ми да разсъждавам. А с това съм максимално въоръжена.
Но уверенията ми не успокоиха дампирите. Отново започнаха да спорят помежду си, а аз ги оставих, за да потърся вода за пиене. Ейдриън извика от дневната:
— В кухнята има диетични безалкохолни.
Отворих хладилника. Наистина беше зареден с всякакви видове безалкохолни. Освен това имаше повече храна, отколкото някога бях виждала там. Още едно проявление на щедростта на Нейтан Ивашков. Грабнах една кутия с диетична кола и седнах до Ейдриън на дивана.
— Благодаря — промърморих и отворих кутията. — Това е най-доброто нещо, което можеш да ми предложиш, след едно джелато, разбира се.
— Джелато? — Той повдигна вежди. — Звучи ми като десерт, Сейдж.
— И е — признах. Тази обикновена размяна на реплики ми действаше успокоително сред цялото това напрежение. — Ти си виновен, задето го спомена вчера. Сега не мога да спра да си мисля за джелато. Исках да си поръчам на вечерята снощи, но Брейдан ме разубеди, което навярно обяснява защо толкова много копнея за тази ледена вкуснотия. Когато не можеш да имаш нещо, го искаш още повече.
— Да — рече той горчиво. — Непрекъснато ми се случва.
— Защо си толкова вкиснат? И ти ли мислиш, че трябва да имам някакво оръжие? — Беше много трудно да се отгатне накъде ще се промени настроението на Ейдриън.
— Не, аз приемам твоята гледна точка и мисля, че си права. Не че ми харесва идеята да ходиш там.
— Трябва да помогна на Соня.
Той ме изгледа изучаващо и се усмихна.
— Зная, че ще го направиш. Иска ми се да можех да дойда с теб.
— О, така ли? Ще ме защитаваш и ще ме измъкнеш оттам, дори насила, както заплаши да направиш снощи? — подразних го аз.
— Хей, дори и това, ако се наложи. И теб, и Соня. Ще преметна по една на всяко рамо. Супер мъжкарски, нали?
— Много — признах, щастлива, че той отново се шегуваше.
Но оживлението му помръкна и Ейдриън отново стана сериозен.
— Нека те попитам нещо. Кое е по-страшно: да влезеш в бърлогата на откачени, готови да убиват човешки същества или да бъдеш в безопасност с вампири и полувампири, независимо, че са малко ексцентрични? Осведомен съм за резервите, които вие, алхимиците, имате към нас, но толкова ли е силна лоялността към расата ви, че… не зная… че отделната личност няма значение?
Това бе изненадващо задълбочен въпрос от страна на Ейдриън. Освен това беше отглас на пътуването ми до бункера на алхимиците, за да видя Кийт. Припомних си как бащата на Кийт не се тревожеше за моралния облик на сина си. За него най-важното беше Кийт да не е в приятелски отношения с вампирите. Замислих се и за инцидента на алеята и колко упорито Воините отказваха да признаят всяка истина, която не съвпадаше с техните разбирания. И накрая погледнах към дампирите, които спореха в кухнята и продължаваха да си блъскат главите как да опазят двете ни със Соня, независимо колко рисковано ще бъде за самите тях.
Пак се обърнах към Ейдриън.
— Предпочитам вампирите. И лоялността към расата си има граници.
Нещо в изражението на Ейдриън се промени, но аз почти не му обърнах внимание. Бях твърде поразена от откритието, че думите, които току-що бях изрекла, се смятаха за най-висше предателство към алхимиците.