И мракът ме обгърна.
Глава 21
Гледала съм филми, в които героите със завързани очи могат да разберат къде отиват, благодарение на вродения си талант да усещат движението и посоката. Но не и аз. След първите няколко завоя вече не можех да кажа къде точно в Палм Спрингс се намирахме — особено след като заподозрях Трей, че нарочно заобикаля, за да се увери, че не го следят. Разбрах единствено, когато излязохме на I-10, заради усещането за простор на голямата междущатска магистрала. Не знаех в каква посока се бяхме насочили, нито имаше начин точно да измеря времето, през което пътувахме.
Трей не се оказа особено разговорлив, макар че все пак отговаряше лаконично на въпросите ми.
— Кога се присъедини към ловците на вампири?
— Воините на светлината — поправи ме той. — Още от раждането ми.
— Значи затова винаги говориш за напрежение в семейството и колко много се очаква от теб, нали? Затова ли баща ти е толкова загрижен за спортната ти форма?
Приех мълчанието на Трей като косвено потвърждение и продължих да го притискам, за да измъкна от него колкото можех повече информация.
— Твоите хора колко често организират, хм, срещи? И винаги ли ви подлагат на такива брутални изпитания? — Съвсем доскоро нищо не ми даваше основание да подозирам, че животът на Трей е много по-различен от този на всеки спортист в гимназията, който се старае да получава добри бележки, работи в свободното си време и общува активно с приятелите и съучениците си. Всъщност, като се замисли човек за всичко, с което Трей обикновено се занимаваше, беше трудно да си представя, че изобщо му остава време за Воините.
— Нямаме редовни срещи — осведоми ме той. — Е, поне не за тези, които са на моето ниво. Чакаме, докато не ни призоват, обикновено когато има лов. Или понякога си устройваме състезания, за да проверяваме силите си. Нашите водачи обикалят навред и събират Воините от най-различни места, за да бъдат готови.
— Готови за какво?
— За деня, в който окончателно ще сложим край на вампирската напаст.
— И ти наистина вярваш, че този ваш лов е начинът да се постигне това? Че това е правилното, което трябва да се направи?
— Виждала ли си ги някога? — попита той. — Онези демони, неживите вампири?
— Виждала съм доста от тях.
— И не смяташ ли, че трябва да бъдат унищожени?
— Не това се опитвам да ти кажа. Повярвай ми, не изпитвам топли чувства към стригоите. Същественото в случая е, че Соня не е една от тях.
Отново се възцари тишина.
Не след дълго усетих, че отбихме от магистралата. Пътувахме още малко, докато колата не намали отново скоростта и зави по някакъв чакълест път. Скоро след това спряхме и Трей спусна прозореца си.
— Това ли е тя? — попита някакъв непознат.
— Да — каза Трей.
— Изключи ли мобилния й телефон?
— Да.
— Тогава я заведи вътре. Те ще довършат обискирането.
Чух как се отвори със скърцане някаква порта, после подкарахме по път, насипан с чакъл и накрая продължихме по нещо като черен път. Трей спря колата и изключи двигателя.
Отвори вратата си, а в същото време някой друг отвори моята. Една ръка се отпусна върху рамото ми и ме побутна напред.
— Хайде. Излизай.
— Бъди внимателен с нея — предупреди го Трей.
Поведоха ме от колата в някаква сграда. Свалиха превръзката от очите едва след като чух да се затваря и залоства врата зад гърба ми. Намирах се в празна стая, с неизмазани стени и голи крушки на тавана. Около мен и Трей се струпаха четирима души — трима мъже и една жена. Всичките ми се сториха малко над двайсетгодишни, като двама от тях разпознах — те ме бяха спрели в кафенето. Всички бяха въоръжени.
— Изпразни си чантата — нареди Джеф, мъжът с късо подстриганата черна коса, със златната обеца с древния символ на слънцето.
Подчиних се и изпразних съдържанието на чантата си върху импровизираната маса от парче шперплат, поставено върху няколко тухли от сгурбетон. Докато ровеха из вещите ми, жената ме опипа, за да е сигурна, че нямам скрит микрофон. Косата й беше нескопосано изрусена, а върху лицето й бе застинала озъбена гримаса, но поне ме претърси професионално и ефективно.