— Какво е това? — попита Русата коса от кафенето, като вдигна малка найлонова торбичка, пълна с изсушени билки и цветя. — Не ми приличаш на наркоманка.
— Това са потпури — осведомих го.
— Носиш потпури в чантата си? — недоверчиво ме попита той.
Свих рамене.
— Ние носим със себе си всякакви неща. Но преди да дойда тук, извадих всички киселини и химикали.
Той пренебрегна потпурите като нещо безвредно и ги захвърли върху купчината от другите проверени вещи, като портмонето ми, шишенце с гел за дезинфекция на ръцете и обикновена дървена гривна. Забелязах, че в купчината имаше и чифт обеци — златни дискове, украсени със сложно усукани спирали и миниатюрни скъпоценни камъни. Бяха красиви, но никога не ги бях виждала.
Определено нямах намерение да привличам вниманието им към каквото и да било, особено когато жената сграбчи мобилния ми телефон.
— Трябва да го унищожим.
— Аз го изключих — каза Трей.
— Но тя може пак да го е включила. Може да бъде проследен.
— Няма да го включи — възрази Трей. — Освен това вече става малко параноично, нали? В реалния живот никой не разполага с чак такива технологии.
— Ще останеш силно изненадан — промърмори жената.
Той протегна ръка.
— Дай ми го на мен. Аз ще го пазя. Идването й тук се основава на взаимно доверие.
Тя продължи да се колебае, но накрая Джеф кимна. Трей пъхна телефона в джоба си и аз му бях благодарна за това. В телефона имаше запомнени много номера, които щеше да ми е трудно да възстановя. След като всичко в чантата ми бе проверено и отново върнато в нея, ми позволиха да я взема със себе си.
— Добре — каза Русата коса. — Да вървим на арената.
Арена? Трудно ми бе да си представя какво може да означава това на подобно място. Видението ми върху сребърната чиния не ми показа много от сградата, с изключение на това, че беше едноетажна и доста порутена. Тази стая беше в пълен унисон с нея. Ако се приемеше, че старомодните брошури са свидетелство за разбиранията на Воините за добър стил, то трябваше да очаквам тази „арена“ да се помещава в някакъв гараж.
Оказа се обаче, че съм сгрешила.
Това, което не достигаше на Воините на светлината в другите области на дейността им, го бяха компенсирали в арената, чието официално название, както ми бе пояснено, бе Арена на божественото сияние на свещеното злато. Арената беше построена върху поляна, заобиколена от няколко сгради. Не бих могла да я нарека просто двор. Беше по-голяма, като теренът бе застлан с утъпкана песъчлива пръст. На цялостния декор му липсваха блясък и модерен вид, но докато оглеждах всичко наоколо, не можех да не си спомня за думите на Трей, че Воините са дошли тази седмица в града.
Ако твърдението му бе истина, те трябва доста бързо да са спретнали всичко това… което все пак си беше доста впечатляващо. И плашещо. Откъм двете насрещни страни на арената се издигаха по два реда паянтови дървени седалки. От едната страна бяха насядали петдесетина зрители, предимно мъже на различна възраст. Когато ме въведоха, всички погледи, подозрителни и дори враждебни, се приковаха върху мен. Дали знаеха нещо за алхимиците и нашата история? Всички бяха облечени скромно, но тук-там видях да проблясва злато. Мнозина от тях носеха някакво украшение — игли за вратовръзки, обеци или други — с древния или съвременния символ на слънцето.
Другите два реда седалки бяха почти празни. На тях седяха един до друг само трима мъже — по-възрастни, на години приблизително колкото баща ми. Те бяха облечени в жълти роби със златна бродерия, искряща в оранжево от лъчите на залязващото слънце. На главите им се извисяваха внушителни златни шлемове, гравирани със стария символ на слънцето — кръг с точка. Те също не ме изпускаха от погледите си, затова изправих глава с надеждата да прикрия треперенето на ръцете си. Нямаше да бъда убедителна в опитите си да защитя Соня, ако изглеждах уплашена.
По стълбовете около арената плющяха знамена във всякакви форми и размери, изработени от скъпи, плътни материи, напомнящи ми за средновековните гоблени. Очевидно не бяха стари, но въпреки това придаваха на мястото пищен и церемониален вид. Знамената изобразяваха доста различни мотиви. Някои бяха като изскочили буквално от старата история, като показваха стилизирани фигури на рицари, сражаващи се срещу вампири. Тръпки ме побиха, като се вгледах в тях. Все едно, че наистина се бях върнала назад във времето, озовавайки се сред група, стара колкото обществото на алхимиците. Имаше и други знамена, по-абстрактни, изобразяващи слънца като татуировката на гърба на Трей. Запитах се дали тази по-нова интерпретация на слънцето не е нещо като призив към днешната младеж.