— Трябваше да налучквам размера — обясни ми. — Когато се съмнявах, взимах по-големия. Предположих, че така е по-безопасно.
— Вероятно. — Седнах на пейката и се разрових из покупките му. Джинси, панталони каки, няколко разноцветни тениски. Всички бяха много практични, каквито би избрало едно разумно и сериозно момче като Еди. Одобрих ги. — Размерът ми се струва точен. Имаш добро око. Май трябва по-често да те пращаме на пазар.
— Щом се налага, ще го правя — рече той със сериозна физиономия. Не се сдържах и прихнах от изненада.
— Шегувах се. — Пъхнах тениските обратно в торбата. — Зная, че едва ли ти е било много забавно. — Лицето на Еди остана безизразно. — О, стига. Всичко е наред. Не е нужно да се правиш на непукист пред мен. Зная, че не ти е било приятно.
— Тук съм, за да върша работа. Няма значение дали ми е приятно, или не.
Понечих да възразя, но размислих. В крайна сметка не беше ли това и моето верую? Да жертвам личните си желания в името на по-висши цели? Еди бе страстно отдаден на тази мисия. Никога не клинчеше и не се измъкваше от възложена задача. Не очаквах нищо друго от него всеотдайност и пълно посвещаване.
— И така, това означава ли, че тази вечер си готов за още малко експерименти? — попитах го.
— Раз… — Млъкна и размисли. — Джил и Анджелина ще идват ли?
— Не. Анджелина все още е под домашен арест.
— Слава богу — въздъхна той с видимо облекчение.
Реакцията му навярно беше най-сащисващото нещо, станало днес. Не можех да си обясня защо Еди изглежда толкова облекчен. Като се остави настрана лоялността му на пазител към Джил, той беше и луд по нея. Би направил всичко за нея, дори това да не влизаше в задълженията му, но отказваше да сподели чувствата си с нея. Смяташе, че не е достоен за една принцеса. Изведнъж ми хрумна една обезпокоителна мисъл.
— Да не би… да не би да избягваш Джил заради приятелството й с Мика?
Мика беше съквартирантът на Еди, добро момче, което обаче причини на Еди солидна душевна травма, просеща си психиатрично лечение, заради невероятната си прилика с Мейсън. Освен това Мика имаше странни псевдоромантични отношения с Джил. Никой от нас не беше във възторг от това, след като (с изключение на Съхранителите) любовните връзки между морои и дампири бяха табу. Накрая решихме, че е невъзможно да изключим напълно Джил от живота в гимназията, а тя се закле, че между нея и Мика няма да има нищо сериозно, нито физическа близост. Двамата просто прекарваха доста време заедно. И постоянно флиртуваха. Той не знаеше истината за нея, но аз се питах кога ще поиска нещо повече от връзката им. Еди продължаваше да настоява, че е по-добре Джил да има неангажираща връзка с човек, отколкото с „недостоен“ дампир като него, но аз знаех, че това положение е мъчително за него.
— Разбира се, че не — отвърна Еди остро. — Не избягвам Джил. А Анджелина.
— Анджелина? Какво пак е направила сега?
Еди прокара смутено ръка през косата си. Неговата беше пясъчноруса, не много различна от моята, която беше тъмнозлатиста. Тази прилика позволяваше лесно да минем пред останалите за близнаци.
— Тя не иска да ме остави на мира! Винаги, когато съм наоколо, ръси открити намеци… и не спира да ме зяпа. Ще си кажеш, че не е кой знае какво, но ми действа на нервите. Винаги ме следи с поглед. Не мога да я избягвам, защото прекарва много време с Джил, а аз трябва да се грижа за безопасността на Джил.
Замислих се за контактите ни напоследък.
— Сигурен ли си, че не грешиш? Аз не съм забелязала нищо.
— Това е, защото ти не забелязваш подобни неща — заяви той. — Не можеш да си представиш колко много извинения изнамира тя, за да се отърка в мен.
След като видях ръчно направените й джинсови шорти, можех да си представя.
— Хм. Добре, може би трябва да поговоря с нея.
Еди тутакси превключи на делова вълна.
— Не. Проблемът е мой, става дума за личния ми живот. Сам ще се справя с това.
— Сигурен ли си? Защото аз мога…
— Сидни — прекъсна ме той нежно. — Ти си най-отговорната личност, която познавам, но това не влиза в тукашните ти задължения. Не е нужно да се грижиш за всички и всичко.
— Нямам нищо против — отвърнах машинално. — И именно за това съм тук. — Ала докато го изричах, се зачудих дали беше истина. Част от безпокойството, обзело ме в бункера, се завърна, карайки ме да се запитам дали това, което правех, наистина беше отговорност към делото на алхимиците, или желание да помогна на онези, които — в разрез с протокола — станаха мои приятели.