Погледнах натам, където той ми посочи, и видях двама мъже на средна възраст, седнали един до друг, с ликуващи физиономии, докато крещяха окуражаващо на двамата братовчеди. Нямах нужда от обясненията на магистър Анджелети, за да се досетя, че са роднини. Родовите признаци на фамилията Хуарес се разпознаваха лесно по тези мъже и синовете им. Бащите крещяха възбудено, също като всички останали от тълпата, без дори да потръпват, когато Трей или Крис понасяха болезнени удари. Бяха същите като баща ми и бащата на Кийт — за тях нищо друго нямаше значение, освен семейната чест и подчинението на правилата на групата.
Вече бях загубила броя на точките, когато магистър Джеймсън обяви:
— А, сега ще стане най-интересно. Следващата точка ще определи победителя. Винаги се чувствам горд, когато съперниците са толкова равностойни. Това ме убеждава, че постъпваме правилно.
Нищо правилно нямаше в това. Очите ми запариха от напиращите сълзи, но не можех да определя дали са предизвикани от сухия прашен въздух, или от все по-силното ми безпокойство. Пот се лееше от Трей и Крис, гърдите им се повдигаха и спускаха в напрегнатия двубой. И двамата бяха покрити с белези и драскотини, като новите се добавяха към старите от предишните дни. Напрежението на арената осезаемо се сгъстяваше, докато всеки очакваше със затаен дъх кой ще нанесе последния удар. Братовчедите се спряха за кратко, докато всеки оглеждаше зорко другия, очевидно осъзнаващ, че е настъпил мигът на истината. Точно следващият удар щеше да реши изхода от битката. Крис, с възбудено лице, силно разпален, нападна пръв, като се хвърли напред, за да удари гръдния кош на Трей отстрани. Ахнах и скочих на крака от тревога, заедно с повечето от тълпата. Ревът бе оглушителен. От изражението на Крис бе ясно, че вече предвкусваше победата. Запитах се дали не си представя удара, с който ще убие Соня. Залязващото слънце къпеше лицето му в кървава светлина.
Може би защото се бях нагледала достатъчно на уроците на Еди за някои основни бойни техники, но внезапно осъзнах нещо. Втурването на Крис бе толкова необмислено, прибързано и небрежно, че Трей със сигурност можеше да избегне удара. Въздъхнах облекчено. Отпуснах се на мястото си. Тези, които бяха уверени, че ще бъде повален, ревнаха огорчено.
Това позволи на Трей да контраатакува разкрилия се пред него Крис. Отново се напрегнах. Дали това наистина беше по-доброто? Трей да „спечели“ правото да отнеме един човешки живот? Твърде спорна победна точка. Трей не нанесе удар. Намръщих се, докато го гледах. Не можеше да се каже, че действаше неумело, но нещо не беше наред. Всяка битка си има свой ритъм, където важна роля играят инстинктите и автоматичните реакции. Като че ли Трей нарочно се въздържа срещу следващия си инстинктивен ход, който му подсказваше: удари сега. По този начин Трей се откри. И получи от Крис такъв страхотен удар, че тутакси бе повален на земята. Притиснах ръка към гърдите си, сякаш физически усетих удара.
Тълпата побесня. Дори и стриктно спазващите благоприличието магистри скочиха от местата си, крещейки одобрението и недоволството си. Трябваше да напрегна волята си, за да остана седнала. Всяка част от мен ме подтикваше да изтичам долу, за да се уверя, че Трей е добре, но се опасявах, че някой от въоръжения ми ескорт ще ме застреля или ще ме повали, преди да успея да направя и две крачки. Тревогата ми малко утихна, когато видях Трей да се изправя, олюлявайки се на крака. Крис, ухилен самодоволно, докато цялото сборище френетично крещеше името му, тупна Трей добросърдечно по гърба.
Трей скоро се оттегли към скамейките с тълпата, за да отстъпи арената на победителя. Баща му го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Мъжът, който преди двубоя им раздаде тоягите, се приближи към Крис с меча, който аз им бях върнала. Крис го вдигна над главата си, с което си спечели още повече овации. Застаналият до мен магистър Джеймсън скочи и изкрещя:
— Доведете създанието!
Създанието бе трудно за разпознаване. Само така можех да опиша Соня Карп, когато четирима тежковъоръжени Воини я довлякоха на арената. Краката й едва се влачеха и дори от разстояние виждах, че е дрогирана. Ето защо Ейдриън не бе могъл да я достигне в сънищата й. Това обясняваше също защо не бе използвала някаква магия, за да избяга. Косата й бе в пълен безпорядък. Носеше същите дрехи, с които я бях видяла през онази последна нощ при Ейдриън — съвсем раздърпани — но иначе по нея не се забелязваха следи от физическо насилие.