Този път не успях да се въздържа и се изправих. Изрусената блондинка не закъсня да ме притисне с ръка върху рамото ми, за да ме принуди пак да си седна на мястото. Вгледах се в Соня, толкова отчаяно исках да й помогна, но знаех, че съм безпомощна. Преглътнах мъчително, разкъсвана от страх и гняв, преди да се отпусна пак бавно на седалката и да се обърна към съвета на Воините на светлината.
— Обещахте ми, че ще имам шанс да говоря. — Припомних си колко държаха на честта си. — Дадохте ми вашата дума. Това нищо ли не означава за вас?
— Нашата дума означава всичко — процеди магистър Ортега, обиден от съмнението ми. — Имаш своя шанс сега.
Зад стражата на Соня се появиха още двама мъже, които влачеха голям дървен блок, отстрани с кожени ремъци за затягане на ръцете. Сцената напомняше на кадър от филм за Средновековието и стомахът ме сви, когато се досетих какво представляваше: ешафод за обезглавяване. Сенките се бяха сгъстили и това принуди мъжете да запалят факли, които хвърляха зловеща, примигваща светлина върху арената. Невъзможно бе да повярва човек, че се намира в Калифорния, и то в двайсет и първи век. Имах чувството, че съм се пренесла в някакъв варварски замък.
И действително, тези ловци на вампири бяха истински варвари. Един от пазачите на Соня я тласна напред, за да падне на колене. После я застави да положи глава върху дръвника, след което стегна ръцете й с кожените ремъци. В замаяното й състояние изобщо не бе нужна силата, която прояви мъжът. Не можех да повярвам, че те бяха способни да действат толкова самодоволно, докато се готвеха да отнемат живота на една жена, неспособна да се съпротивлява, да не говорим, че изобщо не осъзнаваше какво става с нея. Всички крещяха, че искат да се пролее кръвта й, а аз имах чувството, че всеки миг ще повърна.
Магистър Анджелети се изправи и публиката около арената затаи дъх.
— Събрали сме се от всичките части на страната за едно велико дело. Това е изключителен, благословен ден, защото наистина имаме пленен стригой. — Защото тя не е стригой, помислих си гневно. Никога нямаше да успеят да заловят жив стригой. — Те изтребват достойни хора, като нас, обаче днес ние ще изпратим едно от тези дяволски изчадия обратно в Ада — създание, което е особено коварно, защото е способно да прикрива истинската си природа и да се преструва, че е от онези, които са по-малкото зло, мороите — с които един ден също ще се справим. — Одобрително мърморене се разнесе от тълпата. — Но преди да продължим, една представителка на нашите братя алхимиците иска да говори в защита на това създание.
Одобрителните възгласи секнаха, за да отстъпят на гневни подвиквания и кръвожадни погледи. Запитах се дали охранителите, които държаха оръжията си насочени към мен, ще ги обърнат срещу събратята си, ако бъда нападната. Магистър Анджелети вдигна ръце, за да въдвори тишина.
— Трябва да покажем уважение към нашата малка сестра — призова той. — Алхимиците са наши родственици и някога сме били едно цяло. Ще бъде забележително събитие, ако успеем отново да обединим силите си.
След тези думи той седна и махна с ръка към мен. Нищо друго не бе казано и аз предположих, че сега аз имам думата. Не бях сигурна как трябваше да изложа случая си и къде.
Явно съветът взимаше решенията, но изглежда това трябваше да бъде чуто от всички. Изправих се и зачаках стоящото до мен момиче с оръжие в ръка да ме спре. Не го направи. Бавно, внимателно започнах да слизам надолу по пейките и се изправих на арената, като внимавах да не съм близо до Соня. Не смятах, че това щеше да се приеме добре.
Тялото ми бе наведено към съвета, но извърнах главата си така, че да ме чуват и другите. Или поне се надявах на това. Досега ми се бе случвало да докладвам и да правя презентации, но винаги в заседателна зала. Никога не съм се обръщала към разгневена тълпа, още по-малко към такава многочислена група, за да говоря за нещо, свързано с вампирите. Повечето от лицата не се виждаха заради сенките, но можех да си представя всички тези налудничави, кръвожадни очи, приковани в мен. Устата ми пресъхна, а мозъкът ми се изпразни и блокира, макар това много рядко да ми се случваше. След миг обаче успях да надмогна над страха си (макар че със сигурност не докрай) и да си спомня какво исках да кажа.
— Правите грешка — започнах. Гласът ми бе слаб, затова се изкашлях, за да се насиля да говоря по-силно. — Соня Карп не е стригой.
— Разполагаме със сведения за нея от Кентъки — прекъсна ме магистър Джеймсън. — От свидетели, които са я виждали да убива.