— Маркъс Финч предаде алхимиците — обясни магистър Анджелети. — Не знаеше ли? Смятах, че един алхимик мошеник ще е последната личност, която ще използваш за защитата си.
Онемях за миг. Какво казваше той… нима казваше, че Маркъс Финч е бил алхимик? Не. Не би могъл да бъде. Ако беше такъв, тогава Стантън би трябвало да го познава. Освен ако тя е излъгала, че няма сведения за него, предупреди ме вътрешният ми глас.
Магистър Джеймсън очевидно не желаеше повече да ме слуша.
— Ние оценяваме това, че дойде тук и уважаваме усилието ти да защитиш това, в което вярваш. Също така сме доволни, че видя колко силни сме станали. Надявам се да информираш хората си. Ако не друго, то усилията ти поне доказват нещо, което отдавна знаем: нашите групи се нуждаят една от друга. Ясно е, че в течение на толкова години алхимиците са събрали много познания, които могат да ни бъдат доста полезни — така както нашата сила може да бъде полезна на вас. Но сега това не е най-важното. — Той погледна към Соня и се намръщи. — Сега по-важно е това, че каквито и да са били намеренията ти, ти действително си била измамена. Дори и да съществува минималната вероятност да си права и тя наистина да е морой… не можем да рискуваме и да пренебрегнем факта, че е била покварена. Даже и самата тя да вярва, че е преобразена, подсъзнателно още може да е под влиянието на злото.
Отново онемях, но не защото явно мисията ми тук се бе провалила. Думите на магистър Джеймсън почти съвпадаха с казаното от бащата на Кийт, когато ми съобщи, че Кийт отново ще бъде въдворен в поправителен център. Според господин Дарнъл те не можеха да рискуват някакво, дори и най-слабо влияние, да въздейства на Кийт. Изискваха се крайни мерки. Ние сме същите като тях, помислих си. Алхимиците и Воините. Разделяха ни години, но произлизаме от общ корен — както по целите ни, така и по късогледите ни представи.
И тогава магистър Джеймсън изрече най-шокиращото от всичко досега:
— Дори и тя да е само морой, не е голяма загуба. Рано или късно все ще се справим и с тях, след като победим стригоите.
При тези думи замръзнах. Изрусената блондинка излезе напред и отново ме застави да седна на първата редица седалки. Не оказах съпротива, толкова бях шокирана от това, което току-що чух. Какво имаха те предвид, като обявиха, че ще дойде ред и на мороите? Нима Соня бе само началото, за да бъде последвана от останалите ми приятели, а после и от Ейдриън…
Магистър Анджелети рязко ме върна в настоящото. Докато говореше, махна широко с ръка към Крис.
— С божествената сила, с която сме надарени, за да разпръскваме светлина и чистота в този свят, те упълномощаваме да унищожиш това създание. Започвай.
Крис вдигна меча, с фанатичен блясък в очите. При това щастлив блясък. Той искаше да направи това. Дмитрий и Роуз бяха убивали многократно, но и двамата ми бяха споделили, че не са изпитвали никаква радост от тези убийства. Те бяха щастливи да вършат това, което бе правилно и да защитават другите, но не изпитваха удоволствие да сеят смърт. Бях обучавана, че съществуването на вампирите е грешно и извратено, но това, на което щях да стана свидетел, беше истинско зверство. Тези тук бяха чудовища.
Идеше ми да се изкрещя, да се разплача или да се хвърля пред Соня. От гибелта на една светла, грижовна личност ни делеше само един миг. Но точно тогава, без никакво предупреждение, възцарилата се тишина на арената бе нарушена от стрелба. Крис се спря и вдигна изненадано глава. Трепнах и мигом погледнах към въоръжения ескорт, чудейки се да не би те да са поели ролята на специален отряд за разстрел. Те обаче изглеждаха изненадани не по-малко от мен — е, поне повечето от тях. Двама от ескорта не показваха никакви емоции — лежаха сгърчени на земята.
И точно тогава Дмитрий и Еди се втурнаха на арената.
Глава 22
Изстрели отекваха из цялата арена, поваляйки още няколко от въоръжените Воини. Едва сега разбрах, че Дмитрий и Еди не бяха сами — защото никой от тях не носеше оръжие. Изстрелите долетяха от покривите на сградите около арената. Настана неописуем хаос, когато насъбралите се зрители скочиха на крака, за да се присъединят към битката. Дъхът ми секна, когато видях, че много от тях също бяха въоръжени. Още по-силно се шокирах, като видях, че раната на един от повалените воини, паднал най-близо до мен, не кървеше. От рамото му стърчеше малка стрела. Явно „куршумите“ на снайперистите бяха стрели с упойващи химикали. Но кои бяха те?