Погледнах назад към входа и видях още няколко фигури, които приличаха на пазители. Те навлязоха на арената и се впуснаха в схватка с няколко от Воините, включително и с Крис. Това осигури прикритие за Дмитрий и Еди, за да освободят Соня. Мярна ми се ягодоворуса грива и аз разпознах гъвкавата фигура на Анджелина. Дмитрий преряза ловко ремъците, с които Соня бе вързана, помогна й да се надигне. Еди веднага я подхвана под мишниците. Един фанатик от Воините се втурна срещу тях, но Анджелина бързо го повали — все едно беше конферансие на някоя пропагандаторска сбирка.
— Хванете момичето алхимик! Като заложница! — извика един от магистрите до мен. — Те ще преговарят за нея!
Момичето алхимик. Добре. Това трябваше да съм аз.
Сред грохота на битката едва ли някой го чу — освен един. Изрусената блондинка бе успяла да избегне упойващите куршуми. Хвърли се към мен. Адреналинът ми кипна и внезапно престанах да се страхувам. Със светкавични рефлекси, за които никога не бях подозирала, бръкнах в чантата си и извадих така наречените „потпури“. Разкъсах найлоновата торбичка и ги посипах около мен, като изкрещях заклинанието на латински, което се превеждаше приблизително като „да не вижда повече“. В сравнение с магията за отгатване, тази беше удивително лесна. Разбира се, изискваше се воля от моя страна, но повечето от магията зависеше от материалните съставки и не бяха необходими часове за концентрация. Почти моментално в мен се надигна сила, изпълвайки ме с неочаквано мощен трепет.
Момичето изпищя, пусна оръжието си и закри очите си. Съдейки по ужасените викове на магистрите, седнали до мен, явно и те бяха поразени от магията. Въздействах им чрез заслепяваща магия, която щеше да засегне най-близко разположените около мен за около трийсет секунди. Част от мен знаеше, че е грешно да се прави магия, но останалата част от мен триумфираше, защото бях успяла да спра тези въоръжени до зъби фанатици. Не губих нито секунда от скъпоценното време. Скочих от седалката и изтичах през арената, по-далеч от сражаващите се около отсрещния вход.
— Сидни!
Не знам как успях да чуя името си сред целия този невъобразим шум. Огледах се назад и видях Еди и Анджелина да изнасят Соня през вратата. Те се спряха и лицето на Еди се сгърчи от тревога, докато преценяваше ситуацията. Можех да се досетя какво си мислеше. Искаше да тръгна с тях. Повечето от Воините се втурнаха към центъра на арената, за да се опитат да осуетят спасителната акция за Соня. Превъзхождаха ни значително по численост и оформиха непреодолима стена между мен и приятелите ми. Дори и да не се наложеше да се сражавам с някой от тях, изглеждаше невъзможно да се измъкна незабелязано — особено след като неколцина от тях още крещяха да бъде заловено „онова момиче алхимик“.
Поклатих твърдо глава към Еди и му дадох знак да продължат без мен. По лицето му се изписа нерешителност. Надявах се, че няма да се впусне в безумен опит да си пробие път сред тълпата, за да стигне до мен. Посочих му вратата, подканяйки го да тръгва. Соня още не можеше да върви без чужда помощ, докато аз щях сама да открия пролука за измъкване. Без да чакам повече какво ще направи той, аз се обърнах и продължих по пътя, по който бях дошла. Имаше достатъчно открито пространство, през което трябваше да премина, но и не малко от Воините, способни да ме спрат.
Арената бе заобиколена от няколко сгради, някои от които имаха врати и прозорци. Затичах се към тях, макар да нямах с какво да счупя стъклото на някой прозорец. Две от вратите бяха с катинари. Първата, която опитах, се оказа залостена с някакво невидимо резе и не се отвори. С бясна скорост се прехвърлих към втората. И в този миг чух изстрел зад гърба си. Изрусената блондинка бе възвърнала зрението си и се бе втурнала след мен. С отчаяно усилие натиснах дръжката на вратата. Нищо не се случи. Бръкнах в кесията си и измъкнах шишенцето, за което Воините помислиха, че съдържа гел за дезинфекция на ръцете. Изпразних го върху металната дръжка и тя се разтопи буквално пред очите ми. Надявах се, че ще разтвори и ключалката. Натиснах вратата с рамо и тя поддаде. Едва тогава се осмелих да се озърна назад. Моята преследвачка бе просната на земята — поредна жертва на упойващите стрели на пазителите.
Въздъхнах облекчено и нахлух през вратата. Очаквах да попадна в гараж, като онзи, в който ме заведоха отначало, но вместо това се озовах в нещо като жилищна сграда. Празните коридори бяха с много завои наляво и надясно и скоро изгубих ориентация. Нямаше никого, явно всички се биеха на арената. Минах покрай импровизирани спални, пълни с походни легла и само отчасти изпразнени куфари, сакове и раници. Когато забелязах едно помещение, което ми заприлича на офис, се поколебах на прага. Големите разтегателни маси вътре бяха отрупани с папки и документи. Зачудих се дали не съдържат важна информация за дейността на Воините на светлината.