Много ми се искаше да вляза вътре и да проуча документите. Тези Воини бяха загадка за алхимиците. Кой знае, тези папки можеха да крият сведения, които да се окажат много ценни за нашето разузнаване? Ами ако тази информация може да помогне за защитата на мороите? Поколебах се още няколко мига, сетне продължих неохотно нататък. Пазителите използваха упойващи стрели, но Воините на светлината имаха истински оръжия — с които нямаше да се поколебаят да стрелят по мен. По-добре бе да се измъкна от този капан само с информацията, която вече бях насъбрала за тях, отколкото да не оцелея.
Най-после стигнах до далечния край на сградата и надникнах през прозореца на една спалня. Навън вече бе съвсем тъмно и почти нищо не успях да различа. Наблизо не горяха факли, за да ми помогнат да се ориентирам. Бях сигурна единствено, че съм се отдалечила достатъчно от арената. Това бе добре за мен, макар че щеше да е още по-добре, ако бях открила врата, водеща навън. Трябваше сама да си осигуря някаква пролука, за да напусна сградата. Грабнах най-близкия стол и със замах го стоварих върху прозореца. Стъклото се счупи удивително лесно. Само няколко парченца ме обсипаха, но не бяха много големи и не ме нараниха. Стъпих на стола и успях да се измъкна през прозореца, без да си порежа ръцете.
Навън ме посрещна топлата, тъмна нощ. Не се виждаха никакви електрически лампи, а само ширнала се черна земя. Предположих, че се намирам на противоположния край на зоната спрямо входа, откъдето Трей ме докара тук. Нямаше пътища, нито долиташе шумът от магистралата, по която бяхме дошли. Въобще не се забелязваха признаци на живот, което също приех за добър знак. Молех се всички пазачи на Воините на светлината, които обикновено патрулираха по терена, в момента да се бият с пазителите. Ако Соня вече бе изведена на безопасно разстояние, се надявах пазителите вече да се оттеглят — и по пътя да ме вземат със себе си. Но дори и да не стане така, пак щях да се добера някак си до магистралата I-10 и да се прибера на автостоп.
Теренът се простираше на голяма площ и поради това ми бе трудно да се ориентирам. Продължавах да вървя, а все още нямаше и следа, че наближавам магистралата. Започнах да се притеснявам. Дали не се въртях в кръг? Разполагах с доста ограничено време, за да се измъкна от територията на Воините на светлината. Сигурно бе, че те вече са тръгнали по следите ми. Досетих се, че като стигна до периферията на терена, ще трябва да се справя с още един смущаващ проблем — оградата, по която тече електрически ток. Може би ще е по-добре да се откажа от търсенето на магистралата и просто да стигна до края на лагера на Воините на светлината, за да мога да…
Някаква ръка ме сграбчи за рамото и аз изпищях.
— Успокой се, Сейдж. Не съм от лудите, които размахват оръжия. Че съм луд, луд съм. Но не и другото.
Зяпнах го, невярваща на очите си, не че можех да различа много от високата, тъмна фигура, изправила се над мен.
— Ейдриън? — Височината, както и телосложението на фигурата напълно съвпадаха с неговите. И докато го гледах смаяно, все повече се уверявах, че това действително е той. Ръцете му спряха треперенето ми. Толкова бях щастлива да видя приятелско лице — да видя него — че от облекчение едва не припаднах в прегръдките му. — Това си ти. Как ме намери?
— Ти си единственото човешко същество тук с аура в жълто и пурпурно — обясни ми той. — Никак не е трудно да те забележи човек.
— Не, искам да кажа, как откри, че съм тук? На това място?
— Ами просто следвах другите. Те ми казаха да не го правя, но… ами. — На оскъдната лунна светлина едва видях как сви рамене. — Не умея да следвам стриктно указания. Когато Еди Кастъл се измъкна със Соня и започна да се вайка, че те оставил да се измъкнеш през някаква случайна врата, си помислих, че ще е най-добре набързо да пообиколя наоколо. Предполагам, че не биваше да го правя, но пазителите бяха твърде заети, за да ми обърнат внимание.
— Ти си луд — скастрих го, въпреки че бях неописуемо щастлива, задето не бях изоставена сама на това ужасно място. — Воините са толкова бесни, че вероятно ще убият всеки морой, който им се изпречи на пътя.
Той затегли ръката ми напред. Въпреки шеговития му тон се долавяха решителни нотки. Той напълно съзнаваше опасността, пред която бяхме изправени.