— Сейдж! Какво, по дяволите, ми направи?
Като се обърнах, видях Ейдриън вкопчен в оградата, докато се опитваше с отчаяни усилия да се задържи прав. В прибързаността си да се справя с атакуващите ни воини бях забравила, че магията действа на всеки около мен.
— О, извинявай — промълвих.
— Извинявай ли? Краката ми отказват да ми се подчиняват!
— Всъщност е засегнато само вътрешното ти ухо. Хайде, хвани се за оградата и се опитай да се изкатериш по нея. Едната ръка пред другата.
Аз също се хванах и му помогнах да се надигне. Не беше най-трудната ограда за катерене — не беше под електрическо напрежение, нито беше от бодлива тел — и като се подпираше на нея, Ейдриън отчасти компенсираше нарушеното си равновесие. Но въпреки това напредвахме доста бавно нагоре. Тази магия действаше малко по-продължително, отколкото магията със заслепяването, но не забравях тревожния факт, че щом Ейдриън се освободи от нея, така ще стане и с двамата ни преследвачи.
Въпреки всички трудности се добрахме до върха на оградата. Прехвърлянето от другата страна се оказа много по-трудно. Трябваше да изпълня доста сложни акробатически номера, докато помагах на Ейдриън да се преметне над нея, като в същото време аз трябваше също да се закрепя там. Най-после го нагласих в удобно положение за спускане надолу.
— Добре — казах му аз. — Сега само повтори същото, както преди малко, само че в обратен ред, едната ръка под другата и…
Нещо се подхлъзна, ръката му или кракът му, и… Ейдриън полетя надолу към земята. Не падна много от високо, пък и ръстът му помагаше малко — не че беше в състояние да използва краката си и да се приземи на тях. Изтръпнах за миг.
— … или можеш да се спуснеш надолу по най-краткия път — добавих.
Бързо се приземих до него и му помогнах да се изправи. Като се изключи омаломощаването на краката му от магията, той почти не беше пострадал. Плъзнах едната си ръка под рамото му и се оставих да поема тежестта му. Опитах се да се затичаме към пътя, за който той ми бе споменал и чиито неясни очертания вече започваха да се различават смътно. Но „тичането“ се оказа мисия невъзможна. Не беше лесно да крепя Ейдриън и продължих да се препъвам. Все пак, макар и бавно, успяхме да се отдалечим бавно от лагера, макар че при тези обстоятелства не можехме да се надяваме на повече. Ейдриън оставаше скован и се придвижваше много трудно, а височината му ми създаваше допълнително неудобство.
И тогава, магията внезапно спря да действа и Ейдриън тутакси се възстанови. Краката му възстановиха силата си и тромавостта му изчезна. Внезапно ролите ни се размениха — все едно той ме влачеше и ние буквално се препънахме един в друг, докато се опитвахме да запазим равновесие.
— Добре ли си? — попитах, като го пуснах.
— Вече съм добре. Какво, по дяволите, беше това?
— Не е важно. По-важното е, че онези двамата също са се възстановили. Може би успях да ги халосам достатъчно силно, за да забавя напредването им. — Само че това ми се струваше малко вероятно. — Но по-добре ще е да се затичаме.
Втурнахме се бегом напред и макар той несъмнено да имаше силно увредена дихателна система като заклет пушач, дългите му крака компенсираха този недостатък. Лесно можеше да ме надбяга, но забави ход, за да останем заедно. Когато неусетно започна да се откъсва напред, той отново улови ръката ми. Зад нас проехтяха изстрели и аз моментално угасих фенерчето, за да им е по-трудно да ни открият.
— Там — рече Ейдриън. — Видя ли колите?
От мрака бавно изплуваха очертанията на два джипа и до тях много по-подозрително изглеждащия жълт мустанг.
— Голямо прикритие, няма що — промърморих аз.
— Повечето от пазителите са се изтеглили — обясни ми Ейдриън. — Но не всички.
Преди да успея да реагирам, някой ме сграбчи отзад. С маньовър, който би накарал Улф да се гордее с мен, го изритах заднешком — точно както той ме бе учил. Това изненада нападателя и той ме пусна, но само за да може спътникът му да ме повали на земята.
Три фигури се затичаха към нас от колите и се нахвърлиха срещу нападателите. Благодарение на коженото палто, тутакси разпознах, че Дмитрий е водачът на групата.
— Махайте се от тук! — викна той на двама ни с Ейдриън. — Знаеш къде ще се срещнем. Ще ви прикриваме. Карайте бързо — те вероятно много скоро ще излязат на шосето.
Ейдриън ми помогна да се изправя и отново побягнахме заедно. При падането си бях навехнала глезена, но Ейдриън ме крепеше, като ме оставяше да се облягам на него. През цялото това време сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите ми, дори когато се добрахме на сигурно място в мустанга. Той ме заведе до седалката до шофьора.