— Ще можеш ли да влезеш?
— Нищо ми няма — уверих го и се плъзнах вътре. Не исках да призная, че болката ми се усилваше. Помолих се да не съм забавила прекалено дълго изтеглянето ни. Нямаше да понеса мисълта да изляза виновна, ако заловят Ейдриън.
Успокоен, Ейдриън се втурна към мястото на шофьора и веднага включи двигателя, който силно изрева. Спътникът ми буквално спазваше заповедите на Дмитрий, като вдигна скорост, за която можех само да му завиждам. Поне едно изглеждаше успокояващо — малко вероятно бе да се натъкнем на пътните полицаи в тази затънтена местност. На няколко пъти се извръщах, за да огледам назад, но щом се добрахме до магистралата I-10, стана очевидно, че никой не ни преследваше. Въздъхнах облекчено, благодарна на съдбата, преди да обърна глава назад, макар че още не можех да се успокоя напълно. Още не можех да повярвам, че вече сме в пълна безопасност.
— Добре — подех. — Как, за бога, успя да ме откриеш?
Ейдриън не ми отговори веднага. Накрая заговори с голямо нежелание.
— Докато бяхме в апартамента ми, Еди постави проследяващо устройство в чантата ти.
— Какво? Не може да го е направил! Те ме претърсиха.
— Е, не съм сигурен как точно изглежда. Не зная какво е получил. Всъщност го взе от твоите хора. Веднага щом Трей потвърди, че ще се срещнете вечерта, Беликов се свърза по телефона с всеки пазител, намиращ се в радиус на два часа път от нас, опитвайки се да подсигури подкрепление. Обади се и на алхимиците и ги убеди да предоставят някои от технологиите си.
Имаше толкова много влудяващи неща в това, което току-що ми каза, че не знаех откъде да започна. Всякакви уговорки и сделки са били направени зад гърба ми, без да подозирам. И макар сега всичко да се уреди, никой нищо не ми бе казал. На всичко отгоре как така и алхимиците са били въвлечени? За да помогнат на пазителите да ме проследят?
— Обеците — досетих се аз. — Ето откъде са се взели. Проследяващото устройство трябва да е било в една от тях. Никога не бих се досетила.
— Не съм изненадан, като зная как работят твоите хора.
Едва сега започна да ми се изяснява останалото от случилото се тази вечер. И последните остатъци от страха ми се стопиха — само за да бъде изместен от гняв.
— Ти си ме излъгал! Всички вие! Трябваше да ми кажете какво вършите — че ме следите и планирате нападение! Как си могъл да го скриеш от мен?
Той въздъхна.
— Не го исках, повярвай ми. Неколкократно им повторих, че трябва да знаеш. Но всички се опасяваха, че ще откажеш да вземеш устройството. Или че по някакъв начин ще се издадеш и тези откачалки ще разберат за плана. Макар че аз не го вярвах.
— И все пак не си направи труда да ми го съобщиш — озъбих му се, все още вбесена.
— Не можех! Те ме заставиха да обещая, че ще си мълча.
Кой знае защо, но неговото предателство ми се стори по-лошо от това на другите. Бях започнала да му вярвам безрезервно. Как е могъл да ми причини това?
— Никой не е вярвал, че ще успея да разубедя Воините. Така че всички са кроили какви ли не планове без мое участие. — Нямаше значение, че наистина не бях успяла да ги разубедя. — Някой трябваше да ми каже. Ти трябваше да ми кажеш.
В интонацията му съвсем явно се прокраднаха болка и съжаление.
— Уверявам те, наистина исках да ти кажа. Но нямах избор. От всички тук ти най-добре знаеш какво е да бъдеш притиснат между две групи, Сейдж. Освен това, не си ли спомняш какво ти казах малко преди да се качиш в колата на Трей?
Всъщност не го бях забравила. Помнех го почти дума по дума. И… независимо какво ще се случи, искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал в това, което правиш. Постъпката ти е умна. И смела.
Свих се още повече на седалката. Бях готова да се разплача. Ейдриън беше прав. Аз най-добре знаех какво е да се раздвоява лоялността ти между две групи. Разбирах положението, в което се бе озовал. Но една самолюбива част от мен искаше аз да бях тази, към която неговата лоялност да е най-силна. Той се е опитал, подсказа ми един вътрешен глас. Той се е опитал да ти го каже.
Мястото на срещата, за което Дмитрий спомена на Ейдриън, се оказа домът на Кларънс. Къщата бе претъпкана с пазители, някои от които се грижеха за раните на събратята си. Никой не беше убит от двете страни — пазителите са били особено внимателни за това. Воините на светлината и без това вярваха, че вампирите са извратени и покварени. Не бе нужно да се раздухва достатъчно огънят на омразата.