— Виждаш ли? Сега ти звучиш също като мен преди малко. — Той се изправи и ми се усмихна. — Искаш ли да дойдеш с мен при Ейдриън? Да бъдем отговорни заедно?
Думите му бяха изречени като комплимент и се доближаваха твърде много до това, което ми бяха казали алхимиците. И госпожа Уедърс. И Джил. Всички мислеха, че съм толкова изумителна, толкова отговорна и овладяна.
Но ако бях толкова изумителна, тогава защо винаги бях толкова неуверена, че постъпвам правилно?
Глава 3
Въпреки че Еди ми бе казал да не се тревожа за Анджелина, любопитството не ми даваше мира и не спрях да го подпитвам, докато пътувахме към апартамента на Ейдриън.
— Как смяташ да се справиш със ситуацията? — не мирясвах аз. — Ще проведеш откровен приятелски разговор?
Той поклати глава.
— Най-вече смятам да я избягвам, освен ако не е абсолютно наложително. Надявам се, че ще й писне и ще изгуби интерес.
— Ами, предполагам, че това е единият начин. Но, искам да кажа, че ти си много прям и непосредствен. — Ако се изправеше пред стая, пълна със стригои, той би влязъл, без да се поколебае нито миг. — Може би не е зле да опиташ директен подход. Просто се изправи пред нея и й кажи откровено, че тя не те интересува.
— Това е лесно на теория — смънка Еди. — Но не и на практика.
— На мен пък ми се струва съвсем лесно.
Еди остана скептичен.
— Защото никога не ти се е налагало да го правиш.
Да отида в жилището на Ейдриън сега за мен беше по-лесно, отколкото преди. Апартаментът му първоначално принадлежеше на Кийт и освен това беше мястото, където морой на име Лий и двама стригои умряха. Беше доста трудно да се отърся от този спомен. Алхимиците предложиха апартамента на мен, тъй като аз поемах отговорност за цялата мисия в Палм Спрингс, но аз го отстъпих на Ейдриън. Не бях сигурна, че искам да живея там, а той отчаяно жадуваше да си има свое гнездо. Когато видях колко е щастлив в жилището, се уверих, че съм взела правилното решение.
Ейдриън отвори вратата още преди да почукаме.
— Кавалерията! Слава богу!
Прикрих усмивката си и двамата с Еди влязохме вътре. Първото нещо, което ме шашкаше в това място, беше яркожълтата боя, с която Ейдриън бе боядисал стените. Той беше убеден, че цветът помага на настроението и ни предупреди да не се осмеляваме да оспорваме „артистичния му усет“. Фактът, че жълтото хич не се връзваше с меките мебели, тапицирани в дамаска в шотландско каре, купени на старо, очевидно нямаше никакво значение. Или може би аз просто не бях достатъчно „артистична“ за да оценя всичко това. При все това намирах причудливия и разпилян стил за странно успокояващ. Нямаше почти нищо общо с обзавеждането на Кийт, което правеше малко по-лесно заличаването на спомените от онази ужасна нощ. Понякога, докато оглеждах дневната, дъхът ми секваше от внезапно нахлулите в съзнанието ми видения за жестоката атака на стригоите и смъртта на Лий. Отпечатъкът на Ейдриън върху апартамента беше като светлина, прогонваща зловещите сенки на миналото.
Понякога, когато се чувствах скапана, личността на Ейдриън имаше подобен ефект.
— Хубава блуза, Сейдж — заяви той с безизразна физиономия. — Наистина подчертава удивителното жълтеникавокафяво на панталоните ти.
Като се изключи сарказма му, той изглеждаше изключително радостен да ни види. Ейдриън беше висок и строен, както повечето мъже морои, с типичната за тях бледа (макар и не мъртвешки бледата като на стригоите) кожа. Не исках да го призная, но той беше много по-красив, отколкото му се полагаше. Тъмнокестенявата му коса винаги беше в елегантен безпорядък, а очите му понякога бяха толкова наситено зелени, че не изглеждаха истински. Ейдриън носеше една от онези ризи на щампи, модерни напоследък сред момчетата.
Неговата беше закопчана догоре, със сини шарки, които ми харесаха. Миришеше на цигари, което не ми хареса.
Дмитрий и Соня седяха край кухненската маса и преглеждаха купчина листа, нашарени с бележки на ръка. Листата бяха доста разхвърляни, което ме накара да се зачудя колко работа биха могли да свършат при този безпорядък. Аз щях да ги подредя по номера в спретнати купчини.
— Радвам се, че се върна, Сидни — посрещна ме Соня. — Имам нужда от малко женска подкрепа. — Красивото съчетание от червената й коса и високи скули се помрачаваше от факта, че показваше острите си кучешки зъби, когато се усмихваше. Повечето от мороите от рано се научаваха да ги прикриват, за да не събудят подозрения у хората. Но Соня не се стесняваше да ги показва в тесен кръг. Това все още ме изнервяше.