Не че нападението тази вечер в лагера им щеше да помогне много. Нямах представа как Воините на светлината ще реагират или дали не кроят някакво смъртоносно отмъщение. Предполагах, че пазителите и алхимиците са помислили и за това. Питах се с горчивина дали някоя от двете групи ще сподели мненията си с мен.
— Познавам те достатъчно добре, за да не ти предлагам да те излекувам — каза ми Ейдриън, докато си проправяхме път сред множеството пазители. — Ще те настаня в дневната, а аз ще потърся малко лед.
Понечих да възразя, че сама мога да се справя, но глезенът ми все повече ме болеше. Кимнах и му позволих да ме заведе в дневната. Заварих там двама пазители, които не познавах, заедно със сияещия Кларънс. За моя изненада Еди и Анджелина също бяха там, седнали един до друг — и се държаха за ръце?
— Сидни! — извика той. Незабавно пусна ръката на Анджелина и забърза към мен, за да ме удиви с една гореща прегръдка. — Слава богу, че си добре. Не исках да те оставям там. Това не беше част от плана. Трябваше да те изведа заедно със Соня.
— Е, да, може би следващия път някой ще благоволи да ме посвети в плана — вметнах многозначително.
Еди сбърчи лице в гримаса.
— Съжалявам за това. Наистина. Ние просто…
— Зная, зная. Не сте мислели, че ще се съглася, страхували сте се, че ще сбъркам някъде и така нататък, и така нататък.
— Съжалявам.
Не му бях простила напълно, но бях твърде уморена, за да продължавам.
— Кажи ми само — изрекох тихо, — сторило ли ми се е, или вие двамата с Анджелина току-що се държахте за ръце?
Той се изчерви, което ми се стори абсурдно, като си припомних колко свирепо бе лицето му по време на битката.
— Ъ, да. Ние само… си говорихме. Искам да кажа, че това е… мисля, че някой път можем да излезем. Не в училището, разбира се, след като всички ни смятат за роднини. И вероятно нищо сериозно няма да излезе. Имам предвид, че тя е малко откачена, но не е чак толкова лоша, както си мислех. И наистина беше страхотна в битката. Струва ми се, че трябва да си избия от главата фантазиите за Джил и да се опитам да се срещам с обикновени момичета. Ще съм ти много благодарен, ако от време на време ми заемаш колата си…
Така се смаях, че едва не се наложи да си вдигам ченето от пода.
— Разбира се — съгласих се. — Нямам намерение да преча на една разцъфваща романтична връзка. — Дали трябваше да му кажа, че това с Джил може би не е чак такава фантазия? Не исках да се намесвам. Еди заслужаваше да бъде щастлив, но се чувствах малко виновна, задето бях казала на Джил, че той може би се интересува от нея. Надявах се да не съм усложнила още повече нещата.
Ейдриън се върна с кесия с лед. Настаних се в едно кресло и той ми помогна да наглася леда около глезена си, след като го качих върху една табуретка. Отпуснах се, когато ледът притъпи болката. Надявах се да не съм си счупила някоя кост.
— Не е ли вълнуващо? — попита ме Кларънс. — Най-сетне успяхте сами да видите ловците на вампири!
Не бях сигурна дали бих могла да опиша битката от тази вечер с толкова силен ентусиазъм, но поне за едно бях на едно мнение с него.
— Вие се оказахте прав — потвърдих. — Съжалявам, че преди не ви повярвах.
Той ми се усмихна мило.
— Всичко е наред, скъпа моя. Вероятно и аз не бих повярвал на един побъркан старец.
И аз се усмихнах на свой ред, сетне си спомних нещо, което чух по-рано тази вечер.
— Господин Донахю… вие ми споменахте, че в миналото, когато сте се сблъскали с ловците на вампири, един човек на име Маркъс Финч, се е намесил и ви е помогнал.
Кларънс кимна енергично.
— Да, да. Симпатичен млад мъж беше този Маркъс. Надявам се един ден пак да се видим.
— Той беше ли алхимик? — попитах. Като видях озадачения поглед на Кларънс, посочих бузата си. — Имаше ли татуировка като моята?
— Като твоята? Не, не. Беше различна. Трудно е да обясня.
Наведох се напред.
— Но имаше ли въобще татуировка на бузата си?
— Да. Не си ли я видяла на снимката?
— Каква снимка?
Кларънс се замисли.
— Бих могъл да се закълна, че съм ти показвал някои от старите ми снимки, когато Лий и Тамара още бяха малки, ах какви хубави дни бяха.