Едва се сдържах. Понякога наистина беше много трудно да се общува с Кларънс.
— А Маркъс? Имате ли негова снимка?
— Разбира се. Много хубава, на която сме ние двамата. Някой ден ще я намеря и ще ти я покажа.
Искаше ми се да го попитам дали не може да ми я покаже още сега, но домът му бе пълен с посетители, така че май не беше най-подходящото време за разглеждане на стари снимки.
Малко след това пристигна Дмитрий, заедно с последните пазители от групата, атакувала арената. Дмитрий веднага попитал за Соня, за която ми бяха казали, че си почива в нейната спалня. Ейдриън й беше предложил да я излекува, но Соня вече бе с достатъчно избистрено съзнание, за да му откаже. Заявила, че просто се нуждае от кръв, почивка и време, за да се изчисти от опиатите по естествен път.
След като Дмитрий чул думите й и се успокоил за състоянието на Соня, дойде направо при мен. Сведе поглед от внушителната си височина към креслото, където седях, с лед на глезена.
— Съжалявам — заговори. — Сигурно вече си разбрала какво се случи.
— Че съм била изпратена в една опасна ситуация само с половината от информацията, от която съм се нуждаела?
— Не съм привърженик на лъжите и на половинчатите истини — увери ме той. — Щеше ми се да имаше друг начин. Обаче разполагахме с толкова малко време, че това изглеждаше най-добрия вариант. Никой не се е съмнявал в способността ти да преценяваш и да се справиш с един труден случай. Но ние не вярвахме в способността на Воините на светлината да се вслушат в гласа на разума.
— Разбирам защо вие, приятели, не сте ми доверили вашия план. — Видях как Ейдриън трепна, като казах „вие, приятели“. Нямах предвид нищо с думите си, но осъзнах, че прозвучаха много снизходително, типично за алхимиците — все едно противопоставях нас с тях. — Но още не мога да повярвам, че алхимиците са се забъркали в това, че са си намерили извинение да не ме държат в течение.
Вече не бяха останали незаети столове, затова Дмитрий седна направо на пода с кръстосани крака.
— Не мога да ти кажа много за това. Както вече ти обясних, всичко стана много набързо и като говорих с Дона Стантън, тя прецени, че ще бъде по-безопасно за всички, ако не знаеш какво предстои. Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, мога да те уверя, че тя изрично настоя да се погрижим за твоята безопасност, след като нахлуем там.
— Сигурно — кимнах. — Но все пак щеше да е по-добре, ако тя бе помислила за това как ще се почувствам, когато открия, че не ми се доверяват за жизненоважна информация.
— Тя помисли и за това — рече Дмитрий, с леко притеснен вид. — Каза, че ти няма да възразиш, защото разбираш значението на правилото да не се оспорват решенията на висшестоящите. Че си убедена, че техните решения са най-правилните. Добави още, че ти си образцов алхимик.
Не оспорвай решенията. Те знаят кое е най-доброто. Нямаме право да рискуваме.
— Разбира се, че го е казала — отвърнах. Аз никога нищо не оспорвам.
Глава 23
На Соня й бяха необходими няколко дни, за да се възстанови, което забави завръщането й в Пенсилвания. Когато бе готова да тръгне за летището, й предложих да я закарам. Бяха намерили наетата кола, но Дмитрий я използваше, за да разчисти следите след мисията. Само за двайсет и четири часа Воините на светлината бяха освободили лагера, който се оказа комплекс, отдаван под наем, обикновено като пансион за пенсионери. Почти не бяха оставили следи от пребиваването си, но това не попречи на пазителите да претърсят всеки сантиметър от изоставения терен и сградата.
— Още веднъж ти благодаря — каза ми Соня. — Зная колко си заета.
— Няма проблеми. Сега е уикенд, пък и нали затова съм тук — да помагам на приятелите си.
При тези мои думи тя леко се засмя. Възстановяването й през последните два дни беше забележително и сега изглеждаше красива и ведра, както винаги. Днес бе пуснала кестенявата си коса да пада свободно — истински водопад от огнени вълни, обгръщащ финото й лице.
— Така е, но ми се струва, че правиш много повече, отколкото изисква работата ти.
— Просто се радвам, че си добре — уверих я съвсем честно. Напоследък се бях сближила със Соня и ми бе тъжно, че си заминаваше. — Там на арената… ами, беше направо ужасяващо.
Оживлението й леко помръкна.
— Така беше. През повечето време не бях на себе си и често не можех да схващам какво става с мен. Но помня думите ти. Беше направо удивителна, да не говорим колко смелост се изисква, да се изправиш пред цялата онази озверена тълпа, за да ме защитиш. Разбирам колко трудно ти е било да се противопоставяш на своята раса.