— Онези хора не са моята раса — възразих с непреклонен тон. Част от мен се запита коя точно е моята раса. — Какво ще стане сега с твоите изследвания?
— О, ще ги продължа на изток. Дмитрий също скоро ще се завърне, а в кралския двор има и други изследователи, които ще ни помагат. Важно е да разполагаме с владеещ магията на духа, като Ейдриън беше изключително полезен и сега разполагаме с много данни за анализ, благодарение на кръвните проби и наблюденията на аурите. Ще оставим Ейдриън да продължи със своето рисуване, но по-късно ще се свържем с него, ако пак ни потрябва.
Не можех да се отърся от чувството си за вина заради отказа ми да дам още кръв, което косвено доведе до отвличането на Соня.
— Соня, като заговорихме за това, моята кръв…
— Не се тревожи за това — прекъсна ме тя. — Ти беше права, наистина бях прекалено настойчива, а и първо трябва да се съсредоточим върху Дмитрий. Освен това постигнахме известен напредък в преговорите да получим помощ от алхимиците.
— Наистина ли? — Стантън ми се стори твърдо против идеята, когато разговарях с нея. — Те казаха ли „да“?
— Не, но заявиха, че ще се свържат с нас.
Засмях се.
— Е, за тях това е почти положителен отговор.
Замълчах за миг, докато се питах дали това означаваше, че всички ще забравят за моята кръв. След всичките неприятности с Воините и евентуалната помощ на алхимиците, навярно моята кръв вече не беше от такова значение. В края на краищата първоначалните тестове не откриха нищо специално. Никой нямаше основание да се тревожи повече за моята кръв. Само че… самата аз бях разтревожена. Защото независимо колко се ужасявах от всякакви експерименти, един упорит въпрос не ме оставяше на мира: защо онези стригои не можаха да пият от кръвта ми?
Споменаването на аурите от Соня пробуди в мен още един тревожен въпрос.
— Соня, какво означава пурпурният цвят в нечия аура? Ейдриън каза, че го е видял в моята, но не ми обясни с какво може да е свързано.
— Типично за него — засмя се тя. — Пурпурното… ами, да видим. От това, което съм наблюдавала, това е сложен цвят. Това е цвят на духа и страстите. Среща се при онези, които обичат дълбоко и силно, но в същото време търсят по-висше призвание. Интересното при него е, че притежава поразителна дълбочина. Бялото и златното се асоциират с висшите сили и метафизиката, също както червеното и оранжевото са свързани с любовта и по-нисшите, първични инстинкти. Пурпурното като че ли съчетава най-доброто от всички тях. Бих искала да можех да го обясня по-ясно.
— Не, казаното има смисъл — уверих я, докато навлизах в отбивката към летището. — Или поне донякъде. Макар че май не ми пасва особено.
— Е, това трудно може да се нарече точна наука. И той е прав — има го в теб. Работата е там, че… — Спряхме до бордюра и аз видях как тя се вгледа внимателно в мен. — Никога не го бях забелязвала досега. Искам да кажа, сигурна съм, че винаги е било там, но винаги, когато съм те поглеждала, съм виждала жълтото, както при повечето хора с голям интелект. Ейдриън не е толкова опитен в аурите, колкото мен, затова съм толкова изненадана, че е забелязал нещо, което аз съм пропуснала.
Не беше единствената. Духовна, страстна… наистина ли бях всичко това? Дали Ейдриън вярваше, че съм всичко това? При мисълта ме заля топла вълна. Почувствах се въодушевена… и смутена.
Соня сякаш искаше да каже още нещо по въпроса, но после промени намерението си. Изкашля се.
— Е, добре. Ето че пристигнахме. Още веднъж ти благодаря, че ме докара.
— Няма защо — отвърнах, докато мислите ми още плаваха сред пурпурни видения. — Пожелавам ти безопасно пътуване.
Тя отвори вратата на колата, но внезапно се спря.
— О, как щях да забравя. Имам нещо за теб. Кларънс ме помоли да ти предам това.
— Кларънс ли?
Соня се разтършува из чантата си и намери един плик.
— Ето го. Той толкова настояваше да ти предам това — нали знаеш какъв става, като се засуети за нещо.
— Зная. Благодаря.
Соня тръгна с багажа си. Любопитството ми ме подтикна да отворя плика веднага. Вътре имаше снимка, на която се виждаха Кларънс и един млад мъж, приблизително на моите години, който изглеждаше съвсем нормален човек. Двамата бяха преметнали ръце през раменете си и се усмихваха пред обектива. Непознатият имаше права руса коса, която едва стигаше до брадичката му. И зашеметяващи сини очи, изпъкващи на фона на загорялото му лице. Беше извънредно красив и макар усмивката му да се отразяваше в очите му, стори ми се, че долових малко тъга в тях.