Бях толкова запленена от красотата му, че не забелязах веднага татуировката му. Беше на лявата му буза — абстрактно изображение, нещо като съчетание от струпани един върху друг няколко полумесеца с различни размери и завъртени под различни ъгли, така преплетени, че почти приличаха на лоза. Татуировката беше екзотична и красива; наситеното, тъмносиньо мастило бе в тон с цвета на очите му. Но като се вгледах по-отблизо, забелязах нещо познато във формата на татуировката — можех да се закълна, че долових слаб блясък от злато по ръбовете на сините линии. Шокирана, едва не изпуснах снимката. Полумесеците са били татуирани върху златната лилия на алхимиците. Обърнах снимката. Отзад беше надраскана само една дума: Маркъс.
Маркъс Финч, когото Воините на светлината бяха обявили за бивш алхимик. Маркъс Финч, когото алхимиците бяха обявили за несъществуващ. Най-безумното във всичко това беше, че освен ако не броим затворените в специалните поправителни центрове като Кийт, „бивши алхимици“ не съществуваха. Оставаш си алхимик за цял живот. Не можеш да се откажеш. При все това тази отчасти прикрита лилия беше доста силно красноречива. Освен ако Маркъс Финч не си е сменил името, и то така ловко, че това да е убягнало от вниманието на алхимиците. В противен случай излизаше, че Стантън и другите са ме излъгали, когато заявиха, че не са чували за него. Но защо? Да не би зад всичко това да се крие някакво недоразумение или недоверие? Преди седмица бих се заклела, че е невъзможно Стантън да не ми каже истината за него, обаче сега, след като вече знаех колко предпазливо се подава информацията — или не се подава — започвах да се питам дали е така.
Взирах се още малко в снимката, привлечена от тези особени сини очи, които бе невъзможно да забравиш. После я прибрах и се върнах в „Амбъруд“, решена да запазя в тайна тази фотография. Ако алхимиците предпочитат да отричат пред мен съществуването на Маркъс Финч, ще ги оставя да продължават играта си, докато не разкрия защо го правят. Това означаваше, че единствените оставащи следи бяха свързани с Кларънс и изчезналите Воини. Все пак и това е някакво начало.
Някога, някъде, ще открия Маркъс Финч и ще получа отговори на въпросите си.
Изненадах се, като влязох в „Амбъруд“ и видях Джил пред нашето общежитие. Разбира се, седеше на сянка и се наслаждаваше на хубавото време, без да се излага на слънчевите лъчи. Накрая тук беше настъпило нещо като есен, макар че почти трийсет градуса едва ли бе температурата, която обикновено свързвах с хладното есенно време. Лицето на Джил бе замислено, но светна, като ме видя.
— Здравей, Сидни. Надявах се да се видим. Сега, като си без телефон, не мога да те открия.
Намръщих се.
— Да, трябва да го сменя. Голяма мъка е без него.
Тя кимна съчувствено.
— Закара ли Соня?
— Вече е на път към кралския двор и към Михаил — и надявам се, към много по-спокоен живот.
— Това е добре — каза Джил. После отмести поглед и прехапа устни.
Вече я познавах достатъчно добре, за да позная кога събираше смелост, за да ми каже нещо. Знаех също, че е по-добре да не я притискам, затова изчаках търпеливо.
— Направих го — изрече най-после. — Казах на Мика, че свърши… наистина свърши.
Обля ме облекчение. Една грижа по-малко.
— Съжалявам — пророних съчувствено. — Не се съмнявам, че ти е било трудно.
Тя отметна една къдрица от лицето си и се замисли.
— Да. И не. Харесвам го. И бих искала да излизаме заедно — като приятели — ако той го иска. Макар че не зная. Прие го тежко… а нашите общи приятели? Ами… ами точно сега те не са много доволни от мен. — Опитах се да не простена. Джил тъкмо бе затвърдила положението си в „Амбъруд“ и си бе намерила приятели, а сега всичко можеше да се срине. — Но се надявам да е за добро. С Мика живеем в различни светове, а и без това за мен няма бъдеще с човек. Освен това си мислех доста за любовта… като например, епическата, всепоглъщащата любов… — За миг ме погледна и погледът й омекна. — А това не съществуваше помежду ни. Струва ми се, че ако наистина съм с някого, точно това би трябвало да изпитвам.