— Каква сделка?
— Помниш ли, когато каза, че ще изпиеш цяла кутия обикновено безалкохолно, ако не пуша цял ден? Е, направих си труда да изчисля калориите и те се оказаха точно толкова, колкото в една порция от това ледено творение. Можеш ли да повярваш, че това малко нещо съдържа четири порции?
Едва не изпуснах джелатото.
— Ти… ти си издържал цял ден без пушене?
— Всъщност почти седмица — уточни той. — Така че можеш, ако искаш, да изядеш цялата кутия.
— Защо, за бога, си го направил? — слисах се.
Той сви рамене.
— Е, ти ми отправи предизвикателство. Освен това пушенето е нездравословен навик, нали?
— Правилно… — Все още бях смаяна.
— Изяж го. Ще се разтопи.
Върнах му джелатото.
— Не мога. Не и докато ме гледаш. Толкова е странно. Може ли да го изям по-късно?
— Разбира се — съгласи се той и го върна в хладилника. — Ако наистина го изядеш. Зная каква си.
Скръстих ръце, докато той стоеше срещу мен.
— О? — вирнах брадичка.
Ейдриън ме фиксира с разконцентриращо твърд поглед.
— Може би всички други си мислят, че отвращението ти към храна е много яко, но не и аз. Виждал съм те как гледаш Джил. Ще ти кажа една жестока истина: ти никога, никога няма да имаш нейното тяло. Никога. Невъзможно е. Тя е морой. Ти си човек. Това е биология. Ти имаш страхотна фигура, от онези, за които повечето жени от твоята раса биха убили — а и би изглеждала още по-добре, ако малко понапълнееш. Два килограма би било добро начало. Ребрата ти вече няма да се броят. Ще носиш сутиен с по-голям размер.
— Ейдриън! — Бях ужасена. — Ти… да не си откачил? Нямаш право да ми говориш така! Никакво право.
Той се подсмихна.
— Имам пълното право, Сейдж. Аз съм ти приятел, пък и никой друг няма да ти го каже толкова откровено. Освен това съм цар на нездравословните навици. Мислиш ли, че няма да разпозная някой такъв навик, когато го видя? Не зная откъде си го прихванала — дали е по наследство от семейството ти, от общуването ти с прекалено много морои или е просто твоя мания, но ти казвам, че не бива да гладуваш.
— Това е откровено вмешателство.
— Това е истината — просто каза той. — Изречена от някой, който е загрижен и иска твоето тяло да бъде здраво и супер като ума ти.
— Няма да слушам това — заявих и се извърнах. В мен се развихри смесица от емоции. Гняв. Възмущение. И леко облекчение, колкото и да бе странно. — Тръгвам си. Въобще не биваше да идвам.
Той отпусна ръка върху рамото ми и ме спря.
— Почакай… изслушай ме. — Обърнах се неохотно. Изражението му оставаше строго, но гласът му се смекчи. — Не се опитвам да бъда заядлив или злобен. Ти си последният човек, когото искам да нараня… но не искам и ти сама да се нараняваш. Можеш да пренебрегнеш всичко, което току-що казах, но трябваше да ти го кажа, разбираш ли? Повече няма да го споменавам. Ти си тази, която контролира живота си.
Отклоних поглед, за да скрия напиращите си сълзи.
— Благодаря — промълвих. Трябваше да съм щастлива, че той нямаше намерение да ми натяква. Вместо това болката в мен не изчезна, все едно Ейдриън бе отворил стара рана, която се бях опитвала да забравя и да се преструвам, че не съществува. Една грозна истина, която отказвах да призная пред себе си. Знаех, че беше истинско лицемерие от някой като мен, претендиращ, че предпочита да си има работа само с факти и данни. И независимо дали щях да се съглася с него, или не, знаех, без никакво съмнение, че той бе прав за едно: никой друг не ми бе казал това, което той току-що ми заяви в лицето.
— Защо, впрочем, се отби? — попита ме той. — Сигурна ли си, че не искаш моята нова изумителна картина да се превърне в новата емблема на алхимиците?
Не успях да се сдържа и леко се засмях. Извърнах се и го погледнах, изпълнена с желание да дам своя принос за рязката смяна на темата.
— Не. Дойдох заради нещо много по-сериозно.
Смехът ми явно го бе успокоил и в отговор ме удостои с една от своите самодоволни усмивки.
— Трябва наистина да е нещо много сериозно.
— В онази нощ, когато бягахме от Воините, ти как така изведнъж се научи толкова добре да управляваш мустанга?
Усмивката му се стопи.
— Защото го направи — продължих. — Шофираше без всякакво колебание. Толкова добре, колкото шофирам и аз. Започнах да се чудя да не би някой друг да те е учил. Но дори и да си взимал всеки ден уроци, откакто имаш кола, пак нямаше да си толкова добър. Превключваше скоростите, сякаш цял живот си се оправял с лостове за ръчни скорости.