— Не се опитвай да обръщаш думите ми срещу мен — предупредих го.
— Защо? — попита той, с лека усмивка на устните. — Те са дяволски добри. Ти не си жертва. Ти не си пленница на тази лилия. Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш. Можеш да избереш каквото поискаш.
— Прав си. — Отдръпнах се, а той не се възпротиви. — И аз не избирам теб. Ето какво пропускаш в цялата работа.
Ейдриън застина. Усмивката му се стопи.
— Не ти вярвам.
Подсмихнах се.
— Нека да отгатна. Защото отвърнах на целувката ти? — Тази целувка ме бе накарала да се почувствам по-жива от всякога, от много седмици насам. И имах чувството, че той го знае.
— Не — поклати глава Ейдриън. — А защото тук никой друг не те разбира така, както те разбирам аз.
Зачаках да продължи.
— Това ли е всичко? Нямаш ли намерение да поясниш какво имаш предвид?
Тези негови зелени очи отказваха да ме освободят от плена си.
— Не мисля, че е необходимо.
Трябваше да отвърна поглед встрани, макар че не бях сигурна защо.
— Ако ме познаваш толкова добре, тогава ще разбереш защо си тръгвам.
— Сидни…
Запътих се забързано към вратата.
— Сбогом, Ейдриън.
Втурнах се навън, донякъде изплашена, че отново ще се опита да ме хване. Ако го бе сторил, не бях сигурна дали бих могла да си тръгна. Но той не ме докосна. Не направи усилие да ме спре. Чак когато стигнах до средата на поляната пред сградата, посмях да се озърна назад. Ейдриън стоеше там, облегнат на касата на вратата. В очите му сякаш бе стаено цялото му сърце. А собственото ми сърце се разкъсваше в гърдите ми. Но лилията на бузата ми припомняше коя съм аз.
Извърнах се и се отдалечих, без да поглеждам назад.