— Аз ще помогна — предложи Ейдриън с готовност.
— Аз ще помогна — отряза го Соня. — Последният път, когато беше на покупки, те нямаше два часа. — Ейдриън се намръщи, но не отрече обвинението. — Както и да е, наблюденията и на двама ни върху аурите бяха идентични. Можеш да започнеш със звуците без мен.
Двете със Соня взехме поръчките и потеглихме. Всъщност не мислех, че се нуждая от помощ, но предполагам, че да носиш храна за петима — дори и да е само през няколко пресечки — може да е трудно. Но много скоро разбрах, че причините за идването на Соня са съвсем други.
— Хубаво е да поизлезеш и да се раздвижиш — отбеляза спътницата ми. Беше ранна вечер и силата на слънчевите лъчи и горещината бяха значително намалели — нещо, което мороите обичаха. Вървяхме по странична улица, която водеше към центъра на града. От двете й страни се виждаха приятни апартаменти и малки бизнес сгради. Около нас се извисяваха палмови дървета, създавайки интересен контраст с електрическата мрежа на града. — Цял ден бях затворена в онзи апартамент.
Усмихнах й се.
— Аз пък си мислех, че Ейдриън е единственият, който страда от пристъпи на клаустрофобия и става нервен и раздразнителен от работата, която вършите.
— Той просто се оплаква най-много — обясни тя. — Което е донякъде странно, тъй като той вероятно излиза най-много заради занятията в колежа и почивките, за да изпуши по цигара. — Почти бях забравила за двата курса по изобразително изкуство, които Ейдриън посещаваше в местния колеж. Той обикновено държеше последните си проекти на видно място, но напоследък не бях виждала нищо в дневната. До този момент не бях осъзнала колко много ми липсват. Може и да съм го критикувала по-сурово, но понякога онези художествени откровения, израз на мислите и възприятията му за света, бяха наистина удивителни.
Докато вървяхме към тайландския ресторант, Соня ми разказа накратко за подготовката на сватбата си. Предполагам, че връзката й с дампира Михаил Танър донякъде можеше да се определи като епична сага. Първо, дампирите и мороите обикновено не се впускат в сериозни връзки. В повечето случаи помежду им има само краткотрайни любовни афери, в резултат на които се раждат още дампири. В допълнение към скандала, в който бе замесен, Михаил искаше да открие Соня, когато тя беше стригой, за да я освободи от онова извратено съществуване. Роуз също се бе опитала да убие Дмитрий, защото вярваше, че смъртта е за предпочитане пред това да си стригой. Михаил се бе провалил, но любовта им бе устояла на изпитанията и когато се бе случило невъзможното и тя бе преобразена, двамата мигом се събраха отново. Аз дори не можех да си представя съществуването на подобна любов.
— Още не сме решили за цветята — продължаваше тя. — Хортензии или лилии. Предполагам, че се досещам ти какво би предпочела.
— Всъщност щях да кажа хортензии. И без това съм заобиколена от твърде много лилии.
Тя се засмя и внезапно коленичи до една леха с гладиоли.
— Повече, отколкото предполагаш. В тази леха се спотайват лилии.
— Но сега не им е сезонът — изтъкнах.
— Никога нищо не е извън сезона. — Соня се озърна крадешком, сетне постави пръстите си върху земята. Миг по-късно се появиха тъмнозелени стръкчета, после стъблото порасна все по-високо и по-високо и накрая се увенча с тъмночервена лилия. — Ах. Червена. На алхимиците са бели… о, добре ли си?
Бях се отдръпнала толкова надалеч върху тротоара, че едва не слязох на улицата.
— Ти… не биваше да го правиш. Някой може да ни види.
— Никой не видя — отвърна тя и се изправи. Лицето й омекна. — Съжалявам, понякога забравям какво е отношението ти към тези неща. Сгреших, наистина не биваше да го правя.
— Всичко е наред — избъбрих, макар че никак не бях сигурна. Вампирската магия винаги кара кожата ми да настръхва. Вампирите — същества, които се нуждаят от кръв, бяха достатъчно непонятни и неприемливи за мен. Но да са в състояние да манипулират света с магия? Още по-лошо. Онази лилия, макар и красива, сега ми се струваше някак си зловеща. Цветето не би трябвало да цъфти по това време на годината.
Повече не споменахме за магията и скоро стигнахме до главната улица в центъра на града, където се намираше тайландският ресторант. Дадохме голямата си поръчка за вкъщи и ни казаха, че трябва да почакаме около петнайсет минути. Двете със Соня се помотахме отвън, възхищавайки се на Палм Спрингс, обгърнат от меката светлина на спускащия се здрач. Забързани купувачи излизаха от бутиците малко преди да ги затворят, а всички ресторанти бяха в очакване на клиенти. Много от собствениците им бяха изнесли маси на тротоара и навсякъде около нас се носеше приглушеното жужене на приятелски разговори. Голям фонтан, облицован с плочки в ярки цветове, очароваше децата и подканваше туристите да го щракат ентусиазирано с фотоапаратите си. Вниманието на Соня бе привлечено от различните растения и дървета, които красяха улиците. Дори и да не владееше магията на духа, с която въздействаше върху живите твари, тя си оставаше прекрасен градинар.