— Хей, ти! По-голямата Мелроуз!
Извърнах се и видях Лия Дистефано да крачи към мен. Лия беше моден дизайнер, собственичка на бутик в центъра на Палм Спрингс. Досега не бях осъзнала, че сме застанали точно пред витрината на магазина й. Ако се бях усетила, щях да предпочета да изчакам в ресторанта. Лия беше дребна, но имаше доста внушително присъствие, подсилвано от крещящият цигански стил, с който често се обличаше.
— От седмици ти звъня — заговори тя, като приближи до нас. — Защо не ми вдигаш?
— Наистина бях много заета — отвърнах невъзмутимо.
— Аха. — Лия сложи ръце на кръста си и се опита да ме измери гневно от горе надолу, което беше удивително, тъй като аз бях по-висока. — Кога ще позволиш на сестра си отново да ми бъде модел?
— Госпожице Дистефано — подех търпеливо. — Вече ви казах и преди. Тя повече няма да го прави. Нашите родители не го одобряват. Религията не ни позволява да снимат лицата ни.
Миналият месец идеалната фигура на Джил, която сякаш бе родена за кралица на модния подиум, и прекрасните й, неземни черти, бяха привлекли вниманието на Лия. Да те снимат от всички страни едва ли е най-удачният начин да останеш скрит, но ние се бяхме съгласили да позволим на Джил да участва в дефилето на Лия, защото всички модели бяха с венециански маски. Оттогава Лия не спираше да ми додява с молби Джил отново да й бъде модел. Беше трудно, защото знаех колко много го иска Джил, но тя не по-зле от мен разбираше, че безопасността й е на първо място. Твърдението ни, че изповядваме малко известна религия беше удобно обяснение на странното ни поведение пред останалите, така че предположих, че съм се отървала от Лия. Но не бях.
— Така и не се чух с тези ваши прословути родители — продължи Лия. — Наблюдавах семейството ти. И видях как се държите. Ти си авторитетът. Ти си тази, от която трябва да получа позволение. Имам страхотно предложение от известно списание за фотосесия на мои модели на шалове и шапки и Джил направо е родена за това. Какво е нужно, за да имам възможността да я снимам? Искаш дял от хонорара?
Въздъхнах.
— Не става въпрос за пари. Ние не можем да показваме лицето й. Ако отново носи венецианска маска, нямам нищо против.
Лия се намръщи.
— Не мога да направя това.
— Тогава сме в задънена улица.
— Трябва да има начин. Всеки си има цена.
— Съжалявам. — Нямаше цена на този свят, която тя можеше да ми предложи, за да ме накара да пренебрегна отговорностите си към Джил и алхимиците.
Служителят от ресторанта надникна от вратата и извика, че поръчките ни са готови, като по този начин ме отърва от Лия. Соня се засмя, докато пълнехме пликовете, за да поемем обратно по улицата към апартамента на Ейдриън. Гаснещите слънчеви лъчи бяха обагрили небето в пурпурно, а светлините на уличните лампи, проникващи през плетеницата палмови листа, чертаеха причудливи шарки върху тротоара.
— Представяла ли си си някога, че в работата ти ще влиза умението да отбягваш атаките на нахални модни дизайнери? — попита Соня.
— Не — признах си. — Честно, никога не съм си представяла дори половината неща, които включва тази работа…
— Соня?
Един млад мъж изникна сякаш от никъде, блокирайки пътя ни. Не го познавах, а и изглеждаше малко по-възрастен от мен. Черната му коса беше много късо подстригана и той се взираше с любопитство в Соня.
Тя спря рязко и се намръщи.
— Познаваме ли се?
Лицето му светна.
— Разбира се. Джеф Юбанкс. Сети ли се?
— Не — отвърна тя с любезен тон, след като го изучава внимателно няколко секунди. — Сигурно сте се припознали. Съжалявам.