А, това обясняваше защо търсеха помощта ми. Интервю. Ако ставаше дума за нещо друго, щяха да си изберат дрехите от някое модно списание. И макар да признавам, че навярно съм авторитет по такива практични въпроси… ами, донякъде се почувствах разочарована, че ме бяха извикали точно за това.
— Какъв цвят са дрехите?
— Блейзърът е червен; а роклята — тъмносиня.
Огледах внимателно Кристин, преценявайки лицето и фигурата й. Върху китката й имаше белег, остатък от коварната татуировка, която помогнах да се премахне. Беше по времето, когато се бе развихрило нелегалното студио за татуировки на бандата на Кийт.
— Облечи роклята. Почакай… това е рокля, с която би отишла на църква, или в нощен клуб?
— На църква — отвърна тя, не особено щастлива от факта.
— Тогава със сигурност избери роклята — заключих.
Кристин стрелна триумфален поглед към Джулия.
— Видя ли? Казах ти, че точно това ще каже.
Джулия доби замислен вид.
— Блейзърът е по-забавен. Яркочервен е.
— Да, но „забавно“ обикновено не е впечатлението, което искаш да направиш по време на интервю — изтъкнах. Беше ми трудно да запазя сериозна физиономия при лекомисленото им бърборене. — Поне не за тази работа.
Джулия не изглеждаше убедена, но не се опита да разубеди Кристин от благоразумния ми моден избор. Само секунда по-късно Джулия изведнъж живна.
— Хей, вярно ли е, че Трей ще те урежда с някакво момче?
— Мен… какво? Не. Откъде го чу? — Сякаш имаше нужда да питам. Несъмнено го бе чула от самия Трей.
— Трей каза, че е говорил с теб за това — поясни Кристин. — Колко идеален бил този тип за теб.
— Идеята е супер, Сидни — присъедини се Джулия със сериозна физиономия, все едно обсъждахме въпрос на живот или смърт. — Ще ти се отрази добре. Имам предвид, че откакто започнахме училище, аз съм излизала с… — Млъкна и преброи наум имената на пръсти — … четири момчета. А знаеш ли ти с колко си излизала? — Вдигна свития си юмрук. — С толкова.
— Нямам нужда да излизам с никого — възразих аз. — И без това имам достатъчно проблеми на главата си. Сигурна съм, че това ще добави още няколко.
— Какви проблеми имаш? — засмя се Кристин. — Невероятните ти оценки, убийственото ти тяло и идеалната коса? Искам да кажа, добре, съгласна съм, че близките ти са малко шантави, но, хайде, стига! Всеки има време за някоя и друга среща — или за много, в случая с Джулия.
— Хей — нацупи се Джулия, но не оспори обвинението.
Кристин продължи да ме убеждава, което ме накара да се замисля дали въобще имаше нужда от курсове. Според мен трябваше направо да кандидатства за стажант-юрист.
— Веднъж можеш да прескочиш домашните. Дай шанс на този тип и някой път можем да излезем заедно. Ще бъде забавно.
Насилих се да се усмихна и промърморих нещо неангажиращо. „Всеки има време за някоя и друга среща.“ Всеки, но разбира се, не и аз. Изведнъж ме прониза силен копнеж, не за среща, а само за дружеско общуване. Кристин и Джулия излизаха много с голяма група приятели, както и с гаджетата си и често ме канеха да се забавлявам с тях. Те смятаха, че моята необщителност се дължи на многото ми домашни или че навярно няма подходящо момче, с което да изляза. Искаше ми се да е толкова просто. Внезапно усетих, че огромна пропаст ме разделя от Кристин и Джулия. Аз бях тяхна приятелка и те ме бяха включили на драго сърце в своя живот. А междувременно бях пълна с тайни и полуистини. Част от мен искаше да е откровена и пряма с тях, да може да им довери всички неволи и мъки на живота на един алхимик. По дяволите, част от мен искаше да мога просто да изляза някъде да се позабавлявам и поне за една нощ да забравя за задълженията си. Но разбира се, това никога нямаше да стане. Нищо чудно, докато гледаме някой филм, да получа есемес, че трябва спешно да покрия убийството на някой стригой.
Не беше рядкост за мен да изпадна в подобно мрачно настроение, но когато започнах учебния ден, малко се разведрих. Влязох в ритъма на учебния ми график, успокояващ с познатия си ред. Учителите винаги ми даваха повече домашни за през уикендите и аз се радвах, че мога да представя свършеното по време на самолетните ми полети. За нещастие последният ми час за деня отново ми провали настроението. Всъщност час не е точната дума. Имах извънкласно занимание с преподавателката ми по история, госпожа Теруилиджър.
Госпожа Теруилиджър съвсем наскоро ми бе разкрила магьосническите си способности. Беше нещо като вещица или както там се наричаха всички онези хора. Алхимиците бяха чували слухове за тях, но не разполагахме с точни факти, нито имахме достатъчен опит с подобни явления. Доколкото знаехме, само мороите владееха магията. Ние я използвахме в нашите татуировки с форма на лилия — в които се съдържаше съвсем малко количество вампирска кръв — но мисълта, че човешки същества владеят различни магии, беше отблъскваща и налудничава.