Ето защо за мен беше огромна изненада, когато миналия месец госпожа Теруилиджър не само се разкри пред мен, но и ме подмами да направя магия. Това ме потресе, но в същото време ме изпълни с вина. Хората не би трябвало да използват магия. Ние нямаме право да променяме света ей така, когато ни скимне; това е сто пъти по-лошо от онова, което бе направила Соня с червената лилия на улицата. Госпожа Теруилиджър твърдеше, че аз притежавам вродена магьосническа дарба и бе предложила да ме обучи. Не бях сигурна защо искаше това. Не спираше да говори за потенциала, който съм имала, но аз не можех да повярвам, че иска да ме обучи без някаква своя причина. Още не бях разгадала каква може да е тя, но това нямаше значение. Отказах предложението й. И така тя намери заобиколен начин.
— Госпожице Мелбърн, още колко време ще ви отнеме книгата на Кимбъл? — подвикна тя от бюрото си. Трей бе прихванал „Мелбърн“ от нея, но за разлика от него, изглежда тя постоянно забравяше, че това не е истинското ми име. Беше на около четиридесет години, със сивкаво кестенява коса и постоянен лукав блясък в очите.
Вдигнах глава от заниманието си и се насилих да отговоря учтиво.
— Още два дни. Най-много три.
— Постарайте се да преведете всичките три магии за сън — нареди тя. — Всяка една има различни нюанси.
— В тази книга има четири магии за сън — поправих я аз.
— Така ли? — попита невинно госпожа Теруилиджър. — Доволна съм, че си забелязала.
Въздържах се да не се намръщя. Да преписвам и превеждам книги с магии за проучванията беше нейният начин да ме обучава. Нямаше как, но научавах текстовете, докато ги четях. Мразех, задето бях принудена да правя това, но вече бе много късно за тази година да се местя в друг клас. Пък и едва ли бих могла да се оплача на директора, че ме насилват да се занимавам с магии.
И така, най-прилежно преписвах книги с магии, а докато бяхме заедно, говорех с нея колкото се може по-малко. Междувременно кипях от негодувание. Тя беше напълно наясно с притеснението ми, но не правеше никакви опити да намали напрежението, поставяйки и двете ни в безизходно положение. Само едно нещо внасяше светлина в тези мъчителни „научни“ сеанси.
— Я виж ти. Минали са близо два часа от последното ми капучино. Истинско чудо е, че още съм жива. Ще бъдеш ли така любезна да изтичаш до „Спенсърс“? С това ще приключим заниманията за днес. — Последният звънец беше бил преди петнайсет минути, но аз бях останала да поработя извънредно.
Преди да е свършила да говори, вече бях затворила книгата. Когато започнах като нейна асистентка, много се дразнех от тези постоянни поръчки. А сега ги очаквах с нетърпение като единствен възможен изход за бягство. Да не споменаваме и личната ми потребност от кофеин.
Когато влязох в кафенето, установих, че Трей тъкмо бе застъпил на смяна, което беше страхотно — не само, защото беше приятелско лице, но и заради отстъпките. Той започна да изпълнява поръчката ми още преди да му я кажа, тъй като вече бе запознат с предпочитанията ми. Друг негов колега предложи да помогне и Трей му даде точни указания какво да прави.
— Капучино с ванилия, с обезмаслено мляко — рече Трей и грабна карамела за кафето на госпожа Теруилиджър. — Това е захарен сироп и обезмаслено мляко. И да не сбъркаш. Тя може да подуши от километър захар и мляко 2%. — Потиснах усмивката си. Въпреки че не можех да разкрия тайните на алхимиците пред моите приятели, беше хубаво да зная, че те поне бяха изцяло наясно с кафепретенциите ми.
Другият продавач, който изглеждаше на нашата възраст, му хвърли насмешлив поглед.
— Много добре зная какво означава обезмаслено мляко.
— Страхотно внимание към детайлите — подкачих Трей. — Не знаех, че е толкова важно за теб.
— Хей, аз обичам да обслужвам клиентите — заяви Трей. — Освен това довечера ще имам нужда от помощта ти за доклада си за онези химически лабораторни изследвания. Ти винаги откриваш нещата, които пропускам.
— Докладът е за утре — смъмрих го. — Имаше цели две седмици да го подготвиш. Доколкото разбирам, май не си напреднал много по време на занятията с твоите мажоретки.