Те бяха с голяма група съученици, което не ме изненада. Мика беше добър и общителен, което го правеше много популярен в училищните среди, а като излизаше с него, Джил също се бе сприятелила с доста хора. Очите й искряха от задоволство, докато един от приятелите им разказваше някаква история, която накара всички да избухнат в смях. Не можах да се сдържа и също се усмихнах. Сега нещата бяха толкова различни от времето, когато Джил пристигна в „Амбъруд“ и всички я отбягваха заради необичайния й външен вид и странно поведение. Тя направо цъфтеше от щастие с новопридобитата си популярност. Може би това щеше да й помогне да свикне по-лесно с кралското си обкръжение. Усмивката ми се стопи, когато Джил дръпна Мика настрани от групата и двамата забързаха към нашата маса. Нетърпеливото й изражение ме притесняваше.
— Вярно ли е? — попита тя развълнувано. — Имаш среща?
— За бога… много добре знаеш, че е истина! И ти си казала на Ейдриън, нали? — Стрелнах я многозначително. Телепатичната им връзка не беше активна през цялото време, но нещо ми подсказваше, че тя знаеше за обаждането на Ейдриън от преди малко. Когато връзката беше „включена“, тя можеше да чете мислите му, да съпреживява това, което му се случваше в ежедневието, да наблюдава действията му. Но връзката беше едностранна. Ейдриън нямаше такива прозрения.
Джил се смути.
— Да… не се сдържах, когато Мика ми каза…
— Аз го чух от Еди — вметна Мика припряно, сякаш по този начин можеше да се измъкне от неловката ситуация. Той беше червенокос, със сини очи и винаги беше весел и дружелюбен. Беше един от онези хора, които не можеш да не харесаш, което още повече затрудняваше разкъсването на сложната мрежа, в която Джил се бе оплела, като излизаше с него.
— Хей, аз не съм казвал на Еди — защити се Трей.
Насочих поглед към него.
— Но си казал на други, а те са съобщили на Еди.
Трей сви нехайно рамене.
— Е, може и да съм споменал тук-там.
— Невероятно — изпъшках аз.
— Как изглежда този тип? Готин ли е? — не се стърпя Джил.
Замислих се над въпроса й.
— Много е готин.
Тя се оживи.
— Е, това звучи обещаващо. Къде ще те води? На някое супер яко място? Нощни развлечения в града? Тузарска вечеря? Двамата с Мика си прекарахме невероятно край езерото Солтън Сий. Там е толкова хубаво. Можете да отидете и да си устроите романтичен пикник. — Страните й порозовяха и тя млъкна, за да си поеме дъх, осъзнала, че се е разбъбрила прекалено много. Бърборенето беше един от най-симпатичните навици на Джил.
— Ще гледаме шекспирова пиеса в парка — оповестих аз.
Настъпи тишина.
— „Антоний и Клеопатра“. Много е добра. — Внезапно почувствах нуждата да се защитя. — Класика. Двамата с Брейдан харесваме Шекспир.
— Той се казва Брейдан? — изуми се Мика. — Що за име е това?
Джил се намръщи.
— „Антоний и Клеопатра“… това романтично ли е?
— Може да се каже — отвърнах. — Поне до известно време. Накрая всички умират.
Ужасеното изражение на Джил ми подсказа, че обясненията ми само влошават нещата.
— Е — отрони тя, — надявам се, че, хм, ще се забавляваш. — Проточиха се няколко неловки мига, сетне очите й отново светнаха. — О! Лия ми се обади тази вечер. Каза, че двете сте обсъждали възможността отново да дефилирам, вярно ли е?
— Тя какво? — възкликнах. — Аз не бих го определила точно така. Тя попита дали можеш да направиш рекламна фотосесия. Аз й отказах.
— О. — Изражението на Джил леко посърна. — Разбирам. От това, което тя каза… Само си помислих. Ами, помислих си, че може би има начин…
Изгледах я многозначително.
— Съжалявам, Джил. Искаше ми се да имаше начин. Но ти отлично знаеш защо не може.
Тя кимна тъжно.
— Разбирам. Всичко е наред.
— За мен си красива и без да си модел в рекламна кампания — заяви Мика галантно.
Усмивката отново разцъфна на лицето й, но бързо изчезна. Преходните й настроения ми напомняха за тези на Ейдриън и аз се зачудих дали част от тях не са страничен ефект от връзката.
— Брр! Наближава вечерният час. По-добре да потегляме. Идваш ли, Сидни?
Погледнах към протоколите на Трей. Докладът му бе завършен и бях сигурна, че всичко е идеално.