Освен това всички се надпреварваха да ми дават съвети, които не им бях искала.
— Можете да си поделите сметката за вечерята или парите за билетите — заяви Джулия. — Но не и двете. Той трябва да плати изцяло поне за едно от двете.
— По-добре е, ако плати всичко — отсече Кристин.
— И да не ти се яде, поръчай нещо — добави Джил. — Ако той плаща вечерята, не бива да го оставяш да се измъкне евтино. Трябва да се поозори, за да те заслужи.
— Момичета, откъде ви хрумват подобни неща? — удивих се аз. — Какво значение има, ако аз… о, стига.
Когато слязохме във фоайето, заварихме Еди и Мика да седят на една пейка. Поне имаха благоприличието да се засрамят.
— Не и вие, момчета! — въздъхнах аз.
— Дойдох, за да видя Джил — смотолеви Мика доста неубедително.
— Аз дойдох, за да, хм… — запъна се Еди, а аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.
— Не си прави труда. Честно, изненадана съм, че Трей не е тук с камера или нещо подобно. Предположих, че ще иска да обезсмърти всеки миг от това пълно фиаско… О, хей, насам. — Лепнах усмивка на лицето си, когато Брейдан влезе във фоайето. Очевидно аз не бях единствената, която предпочиташе да е по-рано на срещата.
Брейдан изглеждаше малко изненадан от многобройната ми свита. Не можех да го обвинявам, след като и аз самата бях изненадана.
— Приятно ми е да се запозная с всички вас — изрече Брейдан с приятелски, но донякъде озадачен тон.
Еди, макар и неловък, когато ставаше дума за авансите на Анджелина, беше много по-непринуден в по-обикновени ситуации на общуване. Тутакси се въплъти в ролята на брат и разтърси ръката на Брейдан.
— Разбрах, че тази вечер ще гледате пиеса.
— Да — потвърди Брейдан. — Макар че предпочитам термина „драма“. Всъщност вече съм гледал спектакъла, но бих искал да го видя още веднъж, този път през призмата на алтернативните форми на драматичния анализ. Стандартният метод на Фрайтаг3 след време може да се превърне в клише.
Тирадата му остави всички безмълвни. Или може би просто се опитваха да проумеят какво бе казал. Еди погледна към мен, сетне към Брейдан.
— Добре. Нещо ми подсказва, че двамата яко ще се забавлявате тази вечер.
— Имаш много… предано семейство — промърмори Брейдан, след като най-после успяхме да се измъкнем от ентусиазираните пожелания на групата.
— О — промълвих. — Това ли. Те просто, ъъ, излизаха заедно по едно и също време с нас. Отиват да учат.
Брейдан погледна часовника си.
— Надявам се вече да не е твърде късно за това. Винаги, когато мога, си подготвям домашните за другия ден веднага щом се върна от училище, защото…
— Ако отложиш, никога не знаеш дали няма да изскочи нещо непредвидено?
— Именно — кимна той и ми се усмихна.
Аз също му се усмихнах.
Последвах го до паркинга за посетители, до блестящ сребрист форд мустанг. Едва не припаднах. Тутакси протегнах ръка и прокарах пръсти по гладката повърхност на това бижу.
— Прекрасна е — отбелязах. — Съвсем нова, моделът на следващата година. Този нов стил не е класически, но определено компенсира това с икономичното гориво и безопасността.
Брейдан изглеждаше приятно изненадан.
— Явно разбираш от коли.
— Това ми е хоби — признах си. — Майка ми всъщност е луда по колите. — Когато се запознах с Роуз Хатауей, имах невероятното преживяване да карам ситроен от 1972. Сега притежавах субару на име Лате. Обичах си колата, но не беше нещо необикновено. — Колите са творение на изкуството и инженерната мисъл.
Забелязах, че Брейдан ме придружи до седалката до шофьора. За една секунда си помислих, че очаква аз да карам. Може би защото толкова много обичах колите? Но след това той отвори вратата и аз осъзнах, че ме чака да вляза. Направих го и се опитах да си припомня кога за последен път някой мъж ми бе отварял вратата на кола. Заключението ми беше: никога.
Не вечеряхме в ресторант за бърза закуска, но заведението не беше и нещо изискано. Запитах се какво ли щеше да е мнението на Джулия и Кристин по въпроса. Ядохме в типично калифорнийско кафене, където се предлагаха сандвичи и салати от органични продукти. Във всяко блюдо от менюто изглежда се съдържаше авокадо.
— Щях да те заведа на някое по-хубаво място — каза ми той. — Но не исках да рискувам да закъснеем. Паркът е на няколко пресечки, така че ще успеем да си намерим по-хубави места. Аз… надявам се, че си съгласна? — Внезапно стана нервен. Това бе в такъв контраст с увереността, с която бе говорил за Шекспир. Трябва да призная, че ми подейства успокояващо. — Ако не си, ще намеря по-добро място…