— Не, тук е страхотно — уверих го и огледах ярко осветеното помещение. Беше едно от заведенията, в които поръчваш на бара, а след това ти носят поръчката на масата. — Всъщност и аз предпочитам да отидем по-рано. — Той плати за вечерята. Опитах се да следвам правилата за срещи, с които приятелките ми ме бяха обсипали. — Колко ти дължа за билета? — попитах нерешително.
Брейдан изглеждаше изненадан.
— Нищо. Аз те каня. — На свой ред ми се усмихна нерешително.
— Благодаря. — Значи той плащаше. Това щеше да зарадва Кристин, макар че аз се почувствах малко неловко, въпреки че вината не беше негова. С алхимиците аз винаги уреждах сметките, попълвах документите. Не бях свикнала някой друг да го прави. Просто не можех да се отърся от чувството, че трябва да се грижа за всичко, защото никой друг няма да го направи както трябва.
Учебните предмети винаги са били лесни за мен. Но след като пристигнах в „Амбъруд“, да се науча да общувам по нормалния начин с хора на моята възраст за мен се оказа доста трудна задача. Вече бях доста напреднала, но все още не ми беше лесно да отгатна какво е най-подходящо да кажа в разговор с някой от съучениците ми. С Брейдан такъв проблем не съществуваше. Имахме безкрайни теми за обсъждане, а и двамата бяхме нетърпеливи да споделим всичко, което знаехме и което ни вълнуваше. През по-голямата част от вечерята обсъждахме усложненията при сдобиването със сертификат за органичен продукт. Беше доста впечатляващо.
Стана неудобно, когато приключихме с вечерята и Брейдан попита дали искам да си поръчам десерт. Замръзнах, внезапно затруднена от дилемата. Джил ме бе посъветвала да поръчам достатъчно количество храна, за да не си помисли той, че съм евтина свалка. Без дори да се замисля за това, поръчах евтина салата — просто защото ми изглеждаше вкусна. Дали сега трябваше да поръчам скъп десерт, за да разбере Брейдан, че доста трябва да се поозори, докато ме спечели? Дали това си заслужаваше да наруша правилата си относно захарта и десертите? И, честно, какво изобщо знаеше Джил за етикета при срещите с момчета? Последното й гадже беше убиец, а настоящото не подозираше, че тя е вампир.
— Ъ, не, благодаря — смънках накрая. — Предпочитам да съм сигурна, че ще отидем навреме в парка.
Той кимна, докато ставаше от масата и ми се усмихна.
— И аз си мислех същото. Повечето хора изглежда не смятат, че точността е важна.
— Важна? Тя е най-важната — заявих. — Когато имам уговорка или трябва да отида някъде, винаги съм с десет минути по-рано.
Усмивката на Брейдан се разшири.
— Аз съм за петнайсет. Да ти кажа истината… и аз всъщност не искам десерт. — Отвори ми вратата и двамата излязохме навън. — Опитвам се да избягвам да консумирам много захар.
Едва не се заковах на място от изумление.
— Напълно съм съгласна — обаче приятелите ми винаги ми натякват за това.
Брейдан кимна.
— Има най-различни причини да се избягва захарта. Макар че доста често хората просто не ги разбират.
Вървях към парка като замаяна. Никой досега не ме е разбирал толкова бързо и лесно. Сякаш той четеше мислите ми.
Палм Спрингс беше разположен сред пустинята, заобиколен от ширнали се пясъци и голи, скалисти хребети. Но в същото време беше град, който хората дълго време бяха облагородявали и в много места — като „Амбъруд“ например — имаше буйна зеленина, истинско предизвикателство към естествения климат. Паркът не беше изключение. Представляваше огромна зелена площ, заобиколена с кичести широколистни дървета, вместо обичайните палми. Сцената бе издигната в единия край и посетителите вече си търсеха по-добри места. Ние си избрахме две на сянка с прекрасен изглед към сцената. Брейдан извади от раницата си одеяло, на което да седнем, както и оръфан екземпляр на „Антоний и Клеопатра“. Полетата на книгата бяха нашарени с бележки, а имаше и самозалепващи се листчета.
— Ти носиш ли си своя книга? — попита кавалерът ми.
— Не — поклатих глава, но бях впечатлена. — Когато се преместих тук, не си донесох много книги от вкъщи.
Той се поколеба, сякаш не бе сигурен, че трябва да ми каже това, което си мислеше.
— Искаш ли да четем заедно?
Честно, мислех си, че просто ще гледам пиесата, но ученикът в мен определено можеше да разбере предимството да разполагаш с оригинала по време на представлението. Освен това ми беше любопитно да прочета забележките му. Чак след като се съгласих, разбрах защо е толкова нервен. Да четем заедно означаваше да седим много, много близо един до друг.