— Няма да те ухапя — усмихна ми се той, когато не се преместих по-близо до него.
Това разчупи напрежението и двамата успяхме да се наместим така, че хем да виждаме в книгата, хем почти да не се докосваме. Нямаше как да избегнем лекия допир на коленете ни, но и двамата бяхме с джинси, така че добродетелта ми едва ли бе застрашена. Освен това, не можеше да не усетя, че той ухаеше на кафе — моят любим порок. А това не беше лошо. Никак не беше лошо.
При все това усещах особено осезателно тази близост с друго човешко същество. Не мисля, че долавях някакви романтични вибрации. Пулсът ми не се ускори; сърцето ми не запърха в гърдите. Най-вече това бе чувството, че никога до сега не съм била толкова близо до някого. Не бях свикнала да споделям личното си пространство толкова много.
Но бързо забравих за това, щом пиесата започна. Брейдан може и да не харесваше Шекспир да се играе с модерни дрехи, но аз мисля, че всички от трупата свършиха възхитителна работа. Следейки текста, засякохме няколко места, където актьорите пообъркаха текста. Разменихме си тайни, триумфиращи погледи, доволни, че знаем нещо, което останалите не подозираха. Аз следях и бележките на Брейдан, като кимах на тези, с които бях съгласна, или клатех глава, когато мнението ми се различаваше. Нямах търпение да обсъдим всичко в колата по обратния път.
Всички се бяхме навели напред по време на драматичната сцена на смъртта на Клеопатра, съсредоточили цялото си внимание върху последните й реплики. От едната си страна чух шумолене на хартия. Подминах шума и се наведох по-напред. Хартията прошумоля отново, този път по-силно. Огледах се и видях група момчета, седнали наблизо. На възраст приличаха на колежани. Повечето от тях гледаха представлението, но единият държеше някакъв предмет в кафява книжна кесия. Кесията явно беше твърде голяма за предмета и беше навита надолу няколко пъти. Младежът се озърна нервно, опитвайки се да бъде внимателен, и смъкна още малко от кесията. Явно правеше много по-голям шум, отколкото ако бе развил кесията с един замах.
Цялата операция продължи още минута и дотогава вече всички наоколо му мятаха погледи. Той най-сетне успя да развие кесията докрай и много бавно и предпазливо пъхна ръката си вътре. Чух изпукване като при отваряне на капачка на бутилка и лицето на момчето светна от задоволство. Без да вади предмета, той повдигна кесията към устните си и отпи от това, което очевидно беше бира или някакъв друг алкохол. Можеше да се отгатне по формата на кесията.
Притиснах длан към устата си, за да потисна смеха си. Непознатият ми напомни толкова много на Ейдриън. Абсолютно можех да си представя как Ейдриън вмъква тайно алкохол на подобно събитие, а след това всячески се старае да го прикрие, въобразявайки си, че ако прави всичко много бавно, никой няма да го усети. Ейдриън сигурно също щеше да има злощастието да отвори бутилката по средата на най-напрегнатата и драматична сцена. Представях си, че върху лицето му ще се изпише същото триумфиращо изражение, което сякаш казваше: „Никой не знае какво правя!“. А в същото време, разбира се, всички знаеха. Не зная защо това ме накара да се разсмея, но го сторих.
Брейдан бе твърде съсредоточен върху пиесата, за да забележи.
— Оох — прошепна ми. — Тази част е особено силна — когато прислужниците й се убиват.
Двамата имахме много за обсъждане и анализ по обратния път до „Амбъруд“. Почти изпитах разочарование, когато колата му спря пред общежитието ми. Докато седяхме вътре, осъзнах, че сме изправени пред още един важен момент в една среща. Каква бе правилната процедура в случая? Дали той трябваше да ме целуне? А аз трябваше ли да му позволя? Дали това беше истинската цена на салатата ми?
Брейдан също изглеждаше нервен и аз се подготвих за най-лошото. Когато сведох поглед към ръцете в скута ми, забелязах, че трепереха. Можеш да го направиш, окуражих се. Това е само един ритуал. Започнах да притварям очи, но когато Брейдан заговори, бързо ги отворих.
Както се оказа, смелостта, която събираше Брейдан, не е била, за да ме целуне, а за да ми зададе въпрос.
— Би ли искала… би ли искала пак да излезем? — усмихна ми се свенливо той.
Изненадах се от емоциите, които отключи въпросът му. Разбира се, преобладаваше облекчението. Сега имах време да проуча ръководства по целуване. В същото време бях донякъде разочарована, че от наперената самоувереност, която бе показал при драматичния анализ, нямаше и следа. Част от мен си мислеше, че репликата му би трябвало да бъде нещо от сорта: „Е, след тази съвършена вечер, предполагам, че нямаме друг избор, освен да я повторим.“