Тутакси се почувствах глупаво от подобна претенциозност. Нямах право да очаквам, че той ще се чувства спокоен и уверен, когато аз седях там с треперещи ръце.
— Разбира се — изтърсих.
Брейдан изпусна облекчена въздишка.
— Супер. Ще ти пратя имейл.
— Би било страхотно — усмихнах му се. Възцари се още една порция неловко мълчание и аз започнах да се чудя дали все пак нямаше да има целувка.
— Искаш ли… искаш ли да те изпратя до вратата? — попита той накрая.
— Какво? О, не. Благодаря. Ще се оправя. Още веднъж ти благодаря. — Осъзнах, че започвам да се изживявам като Джил.
— Ами, добре тогава — изкашля се Брейдан. — Наистина прекарах чудесна вечер. Вече очаквам с нетърпение следващата.
— Аз също.
Той протегна ръка. Аз я стиснах. После слязох от колата и влязох в сградата.
Стиснах ръката му? Отново си припомних момента, чувствайки се все по-глупаво и по-глупаво. Какво не беше наред с мен?
Докато прекосявах фоайето, донякъде замаяна, извадих мобилния си телефон, за да проверя дали имам някакви съобщения. Преди да изляза го бях изключила, предполагайки, че тъкмо това бе случаят да имам малко спокойствие. За мое изумление никой не бе имал нужда от нищо в мое отсъствие, въпреки че имаше един есемес от Джил, изпратен преди петнайсет минути: „Как мина срещата с Брандан? Какъв е той?“
Отключих вратата на стаята си и пристъпих вътре. „Името му е Брейдан“, отговорих й. Замислих се над останалата част на въпроса й. Отне ми доста време да реша какво да напиша.
„Той е точно като мен.“
Глава 6
— Стиснала си ръката му? — потресе се Ейдриън. Стрелнах обвиняващ поглед към Еди и Анджелина. — Тук нищо ли не може да остане скрито?
— Не — отвърна Анджелина, както винаги безцеремонно откровена. Еди направо се изхили. Това бе рядък миг на дружеска близост помежду им.
— Трябваше ли да бъде тайна? — учуди се Ейдриън. Бяхме в дома на Кларънс Донахю за захранването на Джил и Ейдриън с кръв, което ставаше два пъти седмично. В момента Джил беше с Дороти, икономката на Кларънс, която беше техен захранващ. Вече можех да приема спокойно доста неща, свързани с мороите, но пиенето на кръв — човешка кръв — ме караше всеки път да потръпвам. Най-добрият начин да се справя със ситуацията, беше да се преструвам, че съм забравила защо сме тук.
— Не — признах. От два дни Джулия и Кристин не спираха да ми додяват с въпросите си как е минала срещата и аз се принудих да им разкажа някои подробности. Предполагам, че трябваше да се примиря с факта, че след като им кажа нещо, то неминуемо ще стане достояние на целия свят. Без съмнение моето „семейство“ в „Амбъруд“ беше докладвало всичко на Ейдриън.
— Наистина ли? — Ейдриън явно бе зациклил на завършека на срещата ми. — Неговата ръка?
Въздъхнах и се отпуснах в мекия кожен диван. Отвън къщата на Кларънс винаги ми е приличала на типичен замък, обитаван от духове, но вътре бе модерна и добре обзаведена.
— Виж, това просто се случи — добре, знаеш ли какво? Няма значение. Това не е твоя работа. Забрави за това. — Ала нещо в изражението на Ейдриън ми подсказваше, че няма намерение да забрави, поне не и в близкото бъдеще.
— Имайки предвид цялата тази изгаряща страст, истинско чудо е, че можете да стоите разделени един от друг — заяви Ейдриън невъзмутимо. — Ще има ли втора среща?
Еди и Анджелина се вторачиха очаквателно в мен. Поколебах се. Това бе информация, която не бях споделила с Джулия и Кристин, най-вече защото току-що се бяхме уговорили.
— Да — отвърнах накрая. — Ще ходим на… хм, разходка до вятърните мелници в края на тази седмица.
Ако бях искала да ги накарам да млъкнат, определено постигнах забележителен успех. Всички изглеждаха слисани.
Ейдриън заговори пръв.
— Предполагам, това означава, че той ще те отведе в Амстердам с частния си самолет. И ако е така, бих искал да ви правя компания. Но не заради вятърните мелници.
— На север от Палм Спрингс се намира голяма вятърна мелница — поясних. — Тя е една от малкото в света, където са разрешени посещения.