Последваха нови неразбиращи погледи.
— Вятърната енергия е възобновяем източник на енергия, който може да окаже огромно въздействие върху бъдещето на страната! — възкликнах раздразнено. — Това е нещо страхотно.
— Страхотно и разхлаждащо с целия този вятър — изрече дълбокомислено Ейдриън. — Сега разбирам защо ще ходиш там, Сейдж. Много умно.
— Това няма да е…
Френските врати с разноцветни стъкла на дневната се разтвориха и влязоха Дмитрий и Соня, следвани от нашия домакин. Не го бях виждала, откакто бях дошла, и му се усмихнах учтиво, доволна от прекъсването на дискусията за така наречения ми „любовен живот“.
— Здравейте, господин Донахю — поздравих го. — Радвам се да ви видя отново.
— Ъ? — Възрастният морой присви очи в моята посока и след няколко минути лицето му грейна, когато ме разпозна. Имаше бяла коса и винаги бе облечен, все едно присъстваше на официална вечеря отпреди петдесет години. — Ето къде си била. Радвам се, че се отби, мила моя. Какво те води насам?
— Захранването на Джил, сър. — Правехме го два пъти седмично, но умът на Кларънс не беше такъв, както някога. Още когато се запознахме, той беше доста отвеян, но смъртта на сина му Лий го бе тласнала на ръба на здравия разум — особено след като не искаше да повярва в нея. Ние му казахме много внимателно — няколко пъти — че Лий е умрял, като пропуснахме частта със стригоите. Всеки път Кларънс настояваше, че Лий просто е „заминал“ и ще се върне. Отвеян или не, но Кларънс винаги беше любезен и сравнително безопасен — доколкото това можеше да се каже за един вампир.
— А, да, естествено. — Той се настани в дълбокото си кресло, сетне насочи поглед към Дмитрий и Соня. — И така, ще можете ли да поправите заключалките на прозорците? — Те очевидно бяха водили друга дискусия, преди да се присъединят към нас.
Дмитрий явно се опитваше да намери любезен отговор. Както винаги, той представляваше възхитителна гледка, облечен в джинси, тениска и дълго кожено палто. Как някой можеше да оцелее, облечен в подобно палто в Палм Спрингс, беше загадка за мен, но ако някой бе в състояние, то това беше той. Обикновено го носеше вътре, но съм го виждала с него и отвън. Преди две седмици споменах пред Ейдриън странния му избор на гардероб.
— Дмитрий не се ли сгорещява? — подхвърлих му.
Отговорът на Ейдриън беше напълно неочакван.
— Ами, да, поне според повечето жени е доста горещ.
Лицето на Дмитрий беше въплъщение на учтивост, докато отговаряше на угрижената молба на Кларънс.
— Не смятам, че нещо не е наред със заключалките на прозорците. Всички са затворени съвсем плътно.
— Така изглежда на пръв поглед — рече възрастният морой със злокобен тон. — Но ти не знаеш колко изобретателни са те. Трябва да ти кажа, че не съм изостанал от времето. Зная, че съществуват най-различни технологии, които могат да се използват. Като лазерите, които те предупреждават, ако някой проникне в дома ти.
Дмитрий повдигна вежди.
— Имаш предвид охранителните системи?
— Именно — кимна домакинът ни. — Те ще държат ловците далеч.
Обратът на разговора не беше изненадващ за мен. Напоследък параноята на Кларънс също се бе засилила и това означаваше нещо. Той живееше в постоянен страх от тези, които наричаше ловци на вампири — хора, които… ами, преследваха вампири. От дълго време твърдеше, че те са отговорни за смъртта на племенницата му, както и че докладите, че е била убита от стригои, са неверни. Оказа се наполовина прав. Смъртта й не беше резултат от нападение на стригои — била е причинена от Лий в отчаяния му опит да се превърне отново от морой в стригой. Но Кларънс отказваше да го приеме и продължаваше да вярва в съществуването на ловците на вампири. Уверенията ми, че алхимиците нямат сведения подобни групи да са съществували след Средните векове, не го бяха убедили. В резултат, Кларънс винаги настояваше да се правят „проверки на сигурността“ на къщата му. Тъй като Соня и Дмитрий на практика бяха отседнали при него заради експериментите, тази досадна задача често се падаше на тях.
— Аз всъщност не съм квалифициран да инсталирам охранителна система — каза Дмитрий.
— Наистина ли? Нима има нещо, което не можеш да правиш? — Гласът на Ейдриън беше толкова тих, че едва го чух, а той седеше до мен. Съмнявах се, че останалите, дори с превъзходния си слух, биха могли да различат думите. Защо Дмитрий все още толкова го дразни?, запитах се.