Облегнах се на стената и скръстих ръце. Започна да ме обзема лошо предчувствие.
— Той, разбира се, не знае защо съм тук, нито, че съм с Джил. Дори не знае в кой град точно се намирам. Просто си мисли, че както винаги се шляя и бездействам в Калифорния. — Не бях изненадана, че господин Ивашков не знае за истинската причина за идването на Ейдриън тук. „Възкресението“ на Джил беше строго пазена тайна, както и местонахождението й. Не можехме да рискуваме още хора — дори и такива, които не биха й навредили — да открият къде е тя.
Изненада ме фактът, че Ейдриън толкова усилено се стараеше да се преструва, че не му пука какво мисли баща му, но очевидно му пукаше. Лицето му бе доста убедително, но горчивата нотка в гласа му тутакси го издаде.
— Както и да е — продължи Ейдриън, — той каза, че ще се срещне с мен на обяд, ако имам желание. Обикновено нямаше да обърна внимание на поканата му… но искам да разбера какво става с майка ми — никога не ми казват, когато се обадя или пратя имейл. — Отново долових смесени емоции в него. Майката на Ейдриън бе осъдена да лежи в един от затворите на мороите заради престъплението си в „дворцова интрига“. Не бих го отгатнала по напереното му поведение и язвителното му чувство за хумор, но сигурно го преживяваше доста тежко.
— Нека да позная — рекох аз. — Искаш да ти заема колата си. — Изпитвах съчувствие към тези, които имаха трудни бащи, дори това да бе Ейдриън. Но съчувствието ми си имаше определени граници и те не включваха колата ми. Не бих рискувала да я удари някъде. Освен това, мисълта да съм заклещена някъде, без лично превозно средство, с което да се измъкна, ме плашеше, особено когато бяха замесени вампири.
— Няма начин — поклати глава той. — Познавам те достатъчно добре, за да те моля за подобно нещо.
Нима наистина ме познаваше?
— Тогава какво искаш? — изненадах се.
— Надявах се ти да ме закараш.
Изпъшках.
— Ейдриън, до там са два часа път.
— Повечето време е по магистралата — изтъкна той. — Предположих, че би предпочела да пропътуваш четири часа за отиване и връщане, отколкото да дадеш колата си на друг.
Изгледах го.
— Вярно е.
Той пристъпи към мен с обезкуражаващо умолително изражение.
— Моля те, Сейдж. Зная, че искам много от теб, затова дори няма да се преструвам, че ще спечелиш нещо. Искам да кажа, че можеш да прекараш деня в Сан Диего и да правиш каквото си пожелаеш. Не е същото като да отидеш да видиш соларни панели или каквото и да е там с Брейди, но ще съм ти изключително задължен — буквално и преносно. Ще платя бензина.
— Казва се Брейдан и откъде, за бога, ще намериш пари за бензин?
Ейдриън живееше от доста скромната издръжка, която му даваше баща му. Това бе една от причините да посещава класове в колежа — с надеждата, че следващия семестър ще получи стипендия и ще разполага с малко повече средства. Възхищавах му се за това, макар че ако следващия януари все още се намирахме в Палм Спрингс, това щеше да означава, че мороите имат сериозни политически проблеми.
— Аз… ще се откажа от някои неща, за да спестя малко пари — каза той след няколко минутно колебание.
Не си дадох труд да скрия изненадата си. „Неща“ най — вероятно означаваха алкохол и цигари, за които той харчеше голяма част от издръжката си.
— Наистина ли? Ще се откажеш от пиенето, за да се видиш с баща си?
— Е, не за постоянно. Това би било абсурдно. Но може би за известно време бих могъл да мина на нещо по-евтино. Като например… на слашове4. Знаеш ли колко ги обичам? Особено черешови.
— Хм, не — поклатих глава. Ейдриън лесно се разсейваше от откачени теми и блестящи предмети. — Те са чиста захар.
— Искаш да кажеш чиста вкуснотия. От векове не съм опитвал.
— Изместваш темата — изтъкнах.
— О, добре. Ами, независимо дали ще се наложи да мина на слашова диета или на нещо друго, но ти ще си получиш парите. А това е другата причина за срещата… надявам се старецът да се съгласи да ми увеличи издръжката. Може и да не ти се вярва, но винаги мразя да взимам пари назаем от теб. За баща ми е лесно да избягва телефонните разговори, но една лична среща? Не би могъл да се измъкне. Освен това той смята, че е много „по-мъжко“ и „по-достойно за уважение“ да молиш директно за нещо. Класически закон на честа на Нейтан Ивашков.
Отново същата горчивина. Може би примесена с малко гняв. Изучавах продължително Ейдриън, докато обмислях следващия си отговор. Коридорът беше полутъмен, което му осигуряваше предимство. Той навярно можеше да ме вижда идеално, докато за мен беше трудно да различа някои подробности. Онези зелени, зелени очи, на които, противно на волята си, толкова пъти се бях възхищавала, сега изглеждаха тъмни. Но болката върху лицето му бе съвсем явна. Той още не се бе научил да крие чувствата си от Джил и връзката им, но аз знаех, че за останалия свят е надянал маската на ленив и отявлен непукист — е, за всички, освен напоследък за мен. Не за пръв път го виждах уязвим и ми се струваше странно, че тъкмо пред мен той продължаваше да разголва чувствата си. Дали пък беше толкова странно? Може би просто моята непохватност и неопитност в общуването отново ме объркваха. Въпреки всичко това засегна някаква струна в мен.