— Какво означава пурпурното?
Ейдриън сложи ръка върху дръжката на вратата.
— Трябва да вървя, Сейдж. Не искам да карам Дороти да ме чака.
— Хайде. Кажи ми какво означава пурпурният цвят? — Бях толкова любопитна, че едва не сграбчих ръката му.
Той завъртя дръжката.
— Ще ти кажа, ако се присъединиш към нас.
— Ейдриън…
Той се засмя и изчезна в стаята, като затвори вратата зад гърба си. Тръснах глава и понечих да се върна при останалите, но сетне реших все пак да отида да потърся дали има диетична кока-кола. Поседях малко в кухнята, облегната на гранитния плот и загледана разсеяно в блестящите медни съдове, висящи от тавана. Защо се бях съгласила да закарам Ейдриън? Какво имаше у него, което успяваше да пропука строгите правила и логиката, около които бях изградила живота си? Разбирах защо често проявявах слабост към Джил. Тя ми напомняше за по-малката ми сестра Зоуи. Но Ейдриън? Той не приличаше на никого от познатите ми. Всъщност бях напълно сигурна, че в целия свят нямаше екземпляр като Ейдриън Ивашков.
Забавих се толкова много, че когато се върнах в дневната, Ейдриън вече беше там. Седнах на дивана, докато отпивах от последните капки кока-кола. Когато ме видя, лицето на Соня светна.
— Сидни, току-що ни хрумна страхотна идея.
Може би не бях най-бързата в улавянето на тънкостите на общуването, но забелязах, че тази „страхотна идея“ се отнасяше само за мен, а не за Ейдриън и мен.
— Тъкмо говорехме за докладите от нощта на… инцидента. — Тя стрелна многозначително с поглед Кларънс и аз кимнах разбиращо. — Двамата морои и алхимиците са казали, че стригоите са имали проблем и с твоята кръв, нали така?
Сковах се. Казаното изобщо не ми хареса. Това бе тъкмо разговорът, от който толкова се боях. Стригоите, които убиха Лий, имаха не само „проблеми“ с моята кръв. Кръвта на Лий им се бе сторила странна на вкус, докато моята им беше направо отвратителна. Жената стригой, която се опита да пие от мен, дори не я понесе. Направо я изплю.
— Да — отвърнах предпазливо.
— Ясно е, че ти не си преобразен стригой — продължи Соня. — Но ние бихме искали да проверим и твоята кръв. Може би има нещо, което би могло да ни помогне. Съвсем малка проба ще е достатъчна.
Всички погледи бяха вперени в мен, дори и на Кларънс. Стаята сякаш започна да се затваря около мен, когато ме обзе познатата паника. Бях мислила много защо стригоите не бяха харесали кръвта ми — всъщност, по-точно избягвах да мисля за това. Не исках да повярвам, че у мен има нещо специално. Не беше възможно. Не исках да привлека ничие внимание. Едно беше да помагаш в тези експерименти, а съвсем друго да си техен обект. Ако искаха да ме тестват, можеха да пожелаят и нещо друго от мен. А след това още нещо. И накрая щях да се озова заключена в някоя лаборатория като опитна мишка, която постоянно щяха да бодат с инжекции и да изследват.
Освен това аз просто не исках да им давам кръвта си. Нямаше значение, че харесвах Соня и Дмитрий. Нито че кръвта ми щеше да бъде изтеглена със спринцовка, а не със зъби. Основният принцип не се променяше — забраната, произтичаща от изначалните вярвания на алхимиците: да даваш кръв на вампирите е грешно. Това беше моята кръв. Моята. Никой — особено вампири — нямаха право на достъп до нея.
Преглътнах, надявайки се да не ми личи, че искам да побягна.
— Това беше мнението на един стригой. А вие знаете, че те не харесват хората както… както харесват вас. — Тъкмо поради тази причина мороите живееха във вечен страх и с времето броят им намаляваше. Те бяха върховното лакомство, еликсирът на стригоите. — Навярно това е всичко.
— Може би — съгласи се Соня. — Но нищо няма да навреди, ако проверим. Лицето й се бе оживило от тази нова идея. Никак не исках да я разочаровам… но принципите ми по въпроса бяха непоклатими. Това бе всичко, в което бях възпитана да вярвам.
— Мисля, че е загуба на време — заявих. — Знаем, че в случая е намесена магията на духа, а аз нямам нищо общо с нея.
— Наистина мисля, че това би могло да ни помогне — настоя Соня. — Моля те.
Да помогне? От тяхна гледна точка, навярно би могло. Тя искаше да изключи всяка вероятност. Но моята кръв нямаше нищо общо с преобразуването на стригои. Нямаше начин.
— Аз… аз предпочитам да не го правя. — Доста хрисим отговор, имайки предвид чувствата, бушуващи в мен. Сърцето ми заби ускорено и стените сякаш заплашваха да се стоварят отгоре ми. Безпокойството ми нарасна, когато ме споходи едно старо чувство — ужасяващото осъзнаване, че в дома на Кларънс аз съм малцинство. Бях сама в една стая, пълна с вампири и дампири. Противоестествени създания, които искаха кръвта ми…